— Не вярвам — поклати глава Ат.
Мълча дълго.
— Знам — каза с побелели устни, — знам един човек, който може да ми каже къде е Боз-бий.
— Тръгваме ли? — отвърна просто побратимът му. — Ще оседлая конете.
— А Танбит?
— Ще я оставя тук. Все пак край нея ще се навъртат сто елбири!
111.
Котка… Котка… На която душата й се пълни от височината… Не просто от това… Там, сред облаците, е в нормалната си среда… Точно. Да… И друго — сравнително млад. Да не забравя — за да влезе с мен, значи не е живял в това време. Е?
Летяща котка?… Няма такова сред приближените на Иисус. Да е от съюзниците му? Някои от малките?… Просто да върши услуга?…
Глупости. Сред Иисусовите… само сред тях… обаче… Еее! Май налучках.
Грешка. Груба грешка, че го търся сред служителите на Сатанаил. Това, че помага на йорегите, не значи, че трябва непременно да е дявол. Голяма вероятност е това да е наистина така. Зло със зло и добро с добро… Но тук категориите се размиват. Всичко чуждо за Големите богове е зло. И врагът на моя враг е мой приятел… И заедно с „целта оправдава средствата“… Да. Постигането на целта оправдава съюзниците.
Така-а-а. Да разровим ангелите. Не, не е ангел. Поне от нисък ранг. Голяма Сила има в него… Значи по-нагоре… Много по-нагоре…
Нуриел?… Той е орел, името му значи огън. Високото е неговата стихия, облаците — първи другари. Нуриел… Обаче в него няма нищо котешко.
Рагуил?… Той следи за реда на Земята и порядъчността на ангелите. Голяма е вероятността той да е тръгнал след мен… Ала по наши сведения е в немилост отдавна. Освен ако не е със задача-условие — справи ли се с нас, да го реабилитират. Не… В него няма… няма котка…
А ако греша за котешкото? Леопард… Леопард… Разиел? Не… той е ученичка. Загадки му дай… гатанки…
Сариил? Не, той взема образа на бик. Къде бик, къде котка.
Леле! Само не този… Обаче… Камаил! Той е. Тук е Камаил!
Стиснах юмруци. Е, Чакар, велика чест са ти оказали. Ти, който до вчера си се напишквал, днес се изправяш срещу Камаил!
Този, който вижда Бог — това значи името му. Главният сред ангелите в чин „власт“, които са гръбнакът на корпуса, воюващ със Сатанаил. И управител на света Марс. Безмилостен, защото в душата му още живее езичеството. Казват, че е бил последният бог на войната при друидите и след разгрома им приел службата при Иисус. Да. Един от малкото „чужденци“, които са се издигнали до такова ниво. Ако това пък не говори за качествата му…
Камаил. Явява се като леопард. Най-добре се чувства като леопард. И е тръгнал на лов за самодива…
112.
И в разбеснялата ми се душа избуя диво желание да му дам урок. Дотолкова силно и натрапчиво, че в един момент се усъмних да не би да имам демон. Ако врагът пак ме бе издебнал?…
Извиках Биляна и я накарах да ме прегледа. Нямало… Самодивите са слаби в тия умения, не само в науките. Накарах я да повтори. Пак нищо. Изпратих я под едно свещено дърво да се съсредоточи. Е, като каза и третия път, че нямам, защото самият аз съм бил демон, кротнах се. И макар че вече бяхме поели към Тунела, отклонихме се.
Към жилището на вещицата. Оная — мъртвата.
113.
Единствената разлика бе, че сега бе късно лято и степта бе пожълтяла. Пътят си бе същият — криви, тесни коловози. Сети се за Тахтун… умиращите за него чиготи… Елаур… Сви го под лъжичката. Погледна крадешком към Арбуга. „Дано не му донеса нещо лошо“ — примоли се в себе си.
И кладенецът, край който почиваха, си бе там. Кръстопътят… Стори му се, че вижда двуколката и Елена в нея… Тръсна глава.
Излязоха пред воденицата така внезапно, както преди много време с Елаур.
Чакаха ги. Трима — двама мъже и жена. Толкова си личеше, че чакат него… Позна единия.
И тогава чу призивно конско цвилене. Ат побледня и се изправи на стремената. Не, не можеше да греши! Огледа се трескаво — поляната вдясно… пожълтелите върбалаци вляво…
— Тулпар! — извика пламнал.
Оня, грамадния… Чакар. Алпа. Усмихна се и тръгна да го посреща.
Иззад воденицата изскочи бял кон и се стрелна към Ат. Той скочи и се втурна насреща му. Кон и човек се срещнаха по средата на откритото пространство пред воденицата. Животното танцуваше като на жарава, а човекът го прегръщаше. Конят пръхтеше, а човекът май плачеше.
Арбуга бе втрещен точно толкова, колкото жената и по-дребния мъж отсреща. Огромният застана до Ат и поклати доволен глава. Изчака да се нарадват един на друг и каза:
— Ще пее ли така душата ти и когато срещнеш Боз-бий, Аудан Дуло?
Ат избута коня зад гърба си и се обърна с втрещено лице към него.