— Ти знаеш?…
— Знам — кимна той. — Нали съм алп.
Човекът заклати глава. После погледна към него, опъна ръка и рече зачервен:
— Чакай, чакай… Ти още на брега ли?…
— Да.
— Още там знаеше къде е Боз-бий? И че аз я търся?
Чакар кимна небрежно.
— И не ми каза?
— Ти не ме пита.
— Ти… Колко дни яздихме заедно?
— Много.
— И не ми каза!
Той вдигна рамене.
— А сега? Защо сега?
— Защото идваш да питаш.
— И това ли знаеш?
— Казах ти: аз съм алп.
— А Елена? Къде е Елена?
Чакар направи едва забележима гримаса, но Ат, който бе вторачил всичките си сетива в него, разбра.
— Мъртва?
— За съжаление.
— Въобще не съжаляваш — поклати глава Ат. — Ти ли я уби?
— Не.
— Кой? Няма да ми кажеш, нали?
— Не.
Конят завря муцуна под мишницата му. Младият мъж го помилва машинално.
— А Тулпар?
— Откраднах го.
— Защо не се учудвам?
— Просто нямаш сили. Пък и има още.
Ат удари с крак в земята. Почервеня, вторачил очи в алпа. Нищо. Бе непроницаем като мраморна колона. И попита с едва прикрит страх:
— Боз-бий?
— Жива е, ако това те интересува — вдигна рамене Чакар.
— Къде е? — почти извика човекът.
Алпът приближи до Ат. Беше по-висок с половин глава от него и поне с двайсет сантиметра по-широк в раменете. Сложи ръка на лакътя му и рече тихо, но дори мъжът и жената при воденицата го чуха:
— Помниш ли Черния конник?
Ат отскочи назад и се блъсна в Тулпар. Конят се сепна и вдигна уплашен глава нагоре.
— Албастий? — изхърка.
— При него е. Ще те заведа там.
114.
Двамата елбири се върнаха при устието на Бури-чай, за да доведат другарите си, а ние се прислонихме при стария Горян. Чакар бе навъсен, замислен. И даже се зачудих, когато зацъка при вида на змея.
— Никога — вика, — не бях виждал змей с опашка. В нашето време ги отстраняват веднага след раждането.
Изкъпахме се в топлия извор на неговата пещера и той се отпусна още, пийна доста от виното. Е, не само той… И спахме много. Може би за първи път, откакто минахме през Тунела на Радамант.
На другия ден ходихме на лов. Биляна удари дива коза, а Чакар си полетя на воля.
После… После всичко тръгна наопаки.
Пред пещерата ни чакаше Русана — с две бързо зарастващи рани от меч. Рано сутринта йореги нападнали сборището им и отвлекли тридесет и пет млади самодиви. Други девет били мъртви, а почти всички останали имали рани. Тя беше бясна и каза, че събирала всички свои посестрими, годни да носят оръжие.
— Ще дойдеш ли? — попита тя Горян.
— Стар съм — поклати той глава, но опашката му тупаше нервно. — Ще дойда, разбира се.
— А вие? — извърна се тя към нас.
Биляна отвори уста да отговори, че заминаваме, но Чакар се намеси.
— Само не бързайте. Насам пътуват сто елбири. Ще се съберем с тях и тогава ще ударим.
Самодивата замина да организира своите. Горян влезе да си търси боздугана, а аз жлъчно подметнах:
— Нали беше напечено и трябваше да се изнасяме със скоростта на диви прасета.
— Именно защото е напечено — натърти алпът.
115.
Усещах го. Тоя — Камаил. Беше някъде наблизо. Колко близо?… Не знам. Камуфлираше майсторски. Цар беше на това. И как — та той е толкова по-вещ от мен във всичко… Сигурен съм, че сега целта е Биляна. Както преди да поеме в утробата си семето на рода Дуло, искаше да убие Делян. Е, не че на нас ще ни прости…
Но и грешеше. В едно — подценяваше ме. Сигурно ме бе проучил. За него съм келеш. Толкова лесно ме бе манипулирал досега… Високомерен. Ха-ха! Няма по-удобен противник от този, който те мисли за глупав и некадърен! И няма нищо по-лесно да водиш такъв за носа до капана, който си му приготвил…
Не бързах и винаги се стараех край нас да има и други. Защото и той е чуждо тяло в това време. И ако предприеме по-резки движения, ако засегне ключови фигури в тази история, това би трябвало да рефлектира и върху него.
Обаче… Самодивите и змея… Нямаше ги. Нямаше ги в битката, която аз бях изучавал. А се готвеха… Не помнех никакво нападение на йореги над тях… Което можеше и да си е така. В края на краищата, колкото и да е важно, ние изучаваме история, а не почасовата хроника на това време.
Та честно казано, освен мерака да го сритам по топките, глождеше ме и едно дребно, нездраво любопитство: докъде се канеше да стигне тоя?
116.
Замръкнаха на половината път. Арбуга предложи да си устроят бивак, да преспят и на сутринта да продължат. Ат обаче бе възбуден, очите му горяха като трескави и го отряза.
Нощта бе облачна, звезди нямаше. Понякога луната се показваше гузна и посърнала.