Затова видяха отдалече огъня пред себе си.
— Мирни пътници — вдигна рамене Ат. — Инак защо ще палят такъв огън?
Въпреки това и двамата понаместиха оръжието по себе си.
Огънят гореше на около триста метра от пътя и наистина бе голям. Отблясъците му, жълточервени и игриви, подскачаха като живи по стените на голяма бяла шатра.
— Не знам дали са мирни, но че са богати е сигурно — поклати глава Арбуга. — Да продължим.
— Не — каза унесен Ат.
— Странно — отбеляза Арбуга. — Не виждам нито коне, нито каруца.
— И хора май няма — допълни Ат.
Арбуга прехапа устни и каза:
— Не ми харесва. И Аждаха бе в подобна шатра.
— Глупости!
— Ат, лошите са отмъстителни. Мислиш ли, че са забравили какво им причинихме?
Не го чу — вече бе подгонил Тулпар към осветената от огъня шатра.
Нямаше хора. Просто шатра от богат румски плат сред степта. Пред нея гореше огъня. Изпод залюлените пешове на входа й се виждаше, че вътре също свети.
Ат скочи от коня и извади меча си.
Наблизо имаше струпани дебели цепеници. Арбуга каза възбуден, че наоколо няма гора, и мина в тръс зад шатрата.
В този момент от степта изникна сянка. Ат се извърна. Арбуга пристигна отзад и вдигна копието си за удар. Беше слаб, черен мъж в окъсани дрехи. Вървеше като омагьосан и не реагира на предупредителните викове. Носеше мях с вода. Зад него изскочи опърпано, с оплетени в козината му бодили, куче. То се опита да залае, но сякаш размисли и направо падна от слабост до огъня.
— Кой си ти? — опря в гърдите на човека меча си Ат.
Все едно, че извика на вятъра. Робът (имаше голям железен обръч на врата си) бутна унесен острието, седна до песа и застина.
— Нищо няма да научим от него — поклати глава Арбуга. — Глухоням е.
Ат приближи до шатрата и повдигна люлеещото се крило на входа й с острието на меча.
Тъкана бяла пътека водеше към средата й. На централния кол горяха две факли и хвърляха игрива светлина. Зад голяма маса, с гръб към него, стоеше жена със спуснати до коленете дълги коси. Той зяпна, протегната му ръка падна като отсечена и платното скри гледката.
Ат извика разочарован, изненадан и уплашен, че това, което бе видял, ще изчезне завинаги. Хвърли се напред.
Жената се бе извърнала.
— Боз-бий! — изплака той.
Тя беше.
Усмихна се, заобиколи масата и протегна ръце към него.
Ат пусна меча и се хвърли към нея.
Срещнаха се и потънаха един в друг.
Стреснатият от вика Арбуга нахлу в шатрата с коня си и едва не я събори.
— Ти!… Ти!…
— Аз… Аз съм…
— Търсих те по целия свят… Боз-бий… Животе мой…
Арбуга се спеши и изкара коня си навън. Обиколи смутен шатрата, огледа плодовете по масата, застланото ложе в дъното, съдовете с вода и вино. Набърчи чело умислен.
— Аз избягах от Албастий — започна със звънък глас Боз-бий.
— А ние бяхме тръгнали да те освобождаваме!
— Сама ли избяга? — попита стоящият встрани Арбуга.
Боз-бий го стрелна недоволна.
— Този кой е?
— Арбуга.
— Какъв ти е той? Джура? Кошчи?
— Той е мой побратим.
Боз-бий нацупи пълните си устнички.
— Мислех, че тази нощ е наша и че ще бъдем сами… Ето виж, нося ти подаръци!
Тя извади вързоп изпод масата и го развърза. Тръсна сгънатото. Ат, въпреки че бе канартикин и беше израснал в лукс, не можа да сдържи възхищението си от лъскавите копринени дрехи, богато извезани със златни и сребърни нишки.
— Че откъде ги имаш? — промърмори Арбуга. — Нали уж бягаш от плен?
Боз-бий опъна дрехите по тялото на Ат и възхитена извика:
— По мярка са ти!
— Мисля, че е неприлично девойка да купува любовта на мъж — подметна отстрани Арбуга.
Ат бе така замаян, че дори не го чу. Но Боз-бий го стрелна ядно.
— Няма ли да останем сами? — попита тя високо.
— Това е недостойно за теб — поклати глава Арбуга, втренчил очи в жената.
— Приятелю, та това е Боз-бий! — каза унесен Ат. — Цял живот я търся…
Красавицата ядно събра дрехите в ленена покривка и ги хвърли под масата.
— Да поседнем, мили — дръпна го тя към ложето от плъст, килими и възглавнички.
117.
Остане ли войникът без работа… Лошо. Сеща се за дома, близките. И се разкапва. Е, това стана и с мен.
Завъртяха се едни спомени. Първото ми камионче… Какво камионче — огромен самосвал от жълта и зелена пластмаса. Все го бутах нанякъде — най-често из цветята на баба. Милата… Какви ли не гадости съм й прилагал…
А оная Маргарита от първи клас… Троянската Елена ряпа да яде. И Троянската война. За Ахил да не говорим — водя му поне с десет двубоя… И в раните, естествено. Колко пъти е плакала майка ми заради кървищата по мене.