— Какво делите бе, мама? — питаше все.
Маргарита. Нищо и никаква Маргарита…
Мама…
Тежка ръка падна на рамото ми.
— Ей, войнико — каза Чакар. — Как си?
Вдигнах рамене. Но не се „затворих“.
— Тя е добре.
— Мислиш ли?
— Щом Бат-Терек е обещал.
Задъвках устната си.
— Ще я видя ли пак?
— Да — рече той уверено и спокойно.
Май ми олекна.
118.
Арбуга въздъхна, набучи на копието си бохчата и излезе, хвърляйки коси погледи през рамо. Двата коня пасяха спокойно недалеч от огъня, но Тулпар тръпнеше нервно и гледаше към шатрата.
— Неспокоен си, а? — потупа го по врата урмиецът. — Нещо лошо ли усещаш?
Робът и кучето стояха като камъни. Арбуга приближи към тях. Извика им. Никаква реакция. И кучето ли бе глухо?… Ритна го, то се отърколи към огъня и изквича. Не беше нямо значи… Понечи да повтори действието с роба. Все пак му дожаля и само го бутна с крак. Когато обърна празните си за света очи към него, Арбуга му подхвърли бохчата.
Някъде дълбоко в зениците му пламна съвсем, съвсем слаб интерес. От ъгълчето на дебелата му, покрита с рани устна потече лига и тупна на покрития с кръпки крачол. Посегна страхливо.
Кучето се завърна и захапа възела на вързопа.
Робът измуча и го удари безжалостно с ръка. Застана на четири крака, криейки с тяло бохчата. Като разбра, че няма опасност за нея, наведе се с гладни очи над нея и трескаво я разтвори.
Нещо средно между ръмжене, стон и възклицание се разнесе, когато видя свилените дрехи. Трескаво ги разгъна и скочи на крака. Опъна ги по тялото си и погледна към Арбуга.
Елбирът потръпна от алчността, мерзостта и злото, които съзря в очите му.
Започна да ги облича върху своите парцали.
Кучето приближи боязливо и залая неочаквано стръвно срещу роба.
Арбуга се извърна стреснат към шатрата: счу му се, че… Може би нещо падна… Някой извика.
Тулпар изцвили дълго и тревожно.
Робът бе облякъл дрехите. Посегна да ритне псето и застина с вдигнат крак.
Арбуга се ослуша: нищо. Приближи до Тулпар, прегърна го през врата и зашепна в ухото му. Конят продължаваше да тръпне с цялото си тяло, пристъпвайки от крак на крак. Размисли раздвоен. Понечи да направи крачка към шатрата, но погледът му попадна на роба — въпреки неудобното във всяко отношение положение той продължаваше да стои неподвижен и с вдигната нога.
Спря раздвоен. И тъй като от шатрата не се чуваше никакъв звук, приближи към огъня. Отблясъците скачаха лениво по пременения роб. Лицето му бе сгърчено в омраза, а очите… Те бяха застинали в учудване и ужас от нещо.
— Ей — подвикна Арбуга.
Нищо. Страшна догадка завладя ума му. Той се дръпна крачка назад, вперил смаяни очи в неподвижния нищ мъж. Протегна копието си и го боцна. Желязото се чукна в нещо твърдо. Ризница ли имаше?… Натисна. Робът се килна и падна в огъня, без да промени позата си. Пламъците запълзяха по главата му — все така лениво и без интерес — и… толкоз.
Арбуга се приведе над него с побеляло лице. Опита отново да забие копието — този път в крака. Изчатка и отхвръкна.
Робът бе окаменял!
В този момент от шатрата долетя къс вик. После се чу ясно гласът на Ат — ужасен и напрегнат:
— Арбуга!…
119.
— Чакар, мисля, че съм бременна.
— Знам.
— Знаеш?
— Да.
Омекна. Сигурно заради топлата теменужена вечер.
— Чакар… искам да имам дъщеря.
Нищо ново под слънцето. Всяка самодива мечтае за женско — мъжкото не се тачи в техния свят. Е, ако е шаркан… Обаче нейното не е.
— Инак… Нали знаеш?
Знам. Продават го в някой от световете… Внезапно гласът й се втвърдява. Елмаз.
— Момче ще е. Нали?
Мълча.
— Ще отида с Делян в света Земя. И ще остана с него.
Мечти, мечти…
— Имало е такива случаи.
Говори троснато. Сякаш й противореча. А аз си мълча. И гледам навсякъде другаде, но не и към лицето й. Макар че мога. Да кимам. Да лъжа. Да се съгласявам. Да я заблуждавам.
Мога. Но не искам.
Сигурно заради топлата теменужена вечер.
120.
— Толкова време те чаках… Сега ще се убедиш колко те обичам.
Думите на Боз-бий стигаха до ушите на Ат като шепот на листа. Той усещаше малките й нежни пръстчета в ръката си. Лицето му гореше.
Тя спря пред ложето и започна да се съблича. Падна първата дреха. Въздухът се раздвижи, пламъкът на факлите се смали и Ат щеше почти да извика с гняв, че моминското тяло потъна в мрак. Пак полетяха нагоре и светлината целуна бялото алабастрово тяло и жълтите свилени коси.
— Прегърни ме — долетя като от далечен свят нежният й глас.