По някое време доприпка на белия си кон Атила. Поприказва с Чакар. После ядно удари с камшик красивия жребец под себе си и отлетя.
— Какво стана? — приближих го аз.
— Пита дали съм виждал победата.
— И?
— Казах, че я виждам. И той поиска да научи дали съм знаел, че след раздялата ни при воденицата ще бъде нападнат от алп-бий Сомор.
И замълча. А щом направи така, със сигурност е оплел някоя гадост.
— А ти знаеше ли?
— Разбира се, пише го в учебника.
— Но не го предупреди?
— Не.
— И защо?
— А ако променя нещо с това?… — разсеяно вдигна рамене той.
Но просто личеше, че не му пука.
124.
Тук е… Камаил е тук. Усещам го. Едва-едва. Но знам — дебне.
И пак промяна… Самодивите. Не две, не три. Сто самодиви! Та това е страшна сила! Все едно един тавиш от алпите на Барин. Компенсация? На какво?… Значи отсреща също има промяна!
А трябваше да се срещнат само елбирите и йорегите от гвардията на Албастий. Още на подстъпите към Кулата, която пази входа към света Тама, лошите щяха да бъдат попилени. Когато обсадяха крепостта, отвътре трябваше да атакуват проникналите вече алпове Барадж и Барис. Едни от най-страшните ни бойци тогава. Младите Барадж и Барис… Майко мила! Да не си йорег без изход за бягство!… Е, Албастий се изплъзва на Ат, но той го погва из лабиринтите на подземието. Убива го. И цялата побесняла от мириса на кръв чета нахлува в света Тама… А след тях — „случайно“ минали наблизо неколкостотин от вълците на Барин. Освобождават двадесет и пет хиляди мадами от над десет свята, обърнати в машини за раждане. Четири хиляди йореги се предават и биват „командировани“ в най-горещите точки на Вселената да се бият за славата на Тангра…
Това трябваше да се случи. Обаче — дали?… Присъствието на Камаил и усещането, че става нещо не както трябва да е, ме караше да бъда нащрек. И да се мотам все още тъдява.
125.
Започна да притъмнява. А нямаше и обед. Слънцето отначало изглеждаше като затулено, сетне изчезна съвсем. Но нито звезди, нито луна се показаха и това бе най-очевадното, че нещо не е в ред.
Ат заповяда да свирят сбор и адютантът му наду рог. От всички страни започнаха да прииждат пръснатите разезди — възбудени и объркани. Разположи бойците в кръг — беше сигурен, че ще ги нападнат.
Сетне потърси Чакар. Някой от елбирите вече бе взел от обоза и запалил факла, та го поведе.
Самодивите бяха направили свой пръстен и в средата му стояха алпът и странната му свита. Странна ли? Е, само един — младежът. Един такъв светъл, но не улчия87. В никакъв случай. Алп? Не-е-е. Човек. Обаче се държеше господарски. И му приличаше — призна си го чистосърдечно. Воин. Очите му бяха като залепени за Ат. Някак изпитателно, жадно… Защо?
— Какво става?
Чакар вдигна рамене и промърмори:
— Нищо особено.
— А това? — и Ат посочи падналата тъма.
— Фокуси — почти го вбеси с отговора си алпът.
— Не можем да вървим!
— Ей сега ще го решим — някак замислен и заслушан в себе си рече Чакар.
После тръсна глава и приближи до самодивата. Оная, от неговата свита.
Красавица. И другите бяха хубави, но тая… Имаше нещо особено в нея… Ат не можеше да го формулира — точно както с оня, светлия. Само долавяше, че между тях има много силна връзка.
Алпът сложи длан на главата й. Вдигна ръка, завъртя се с цяло тяло и заби пръст в тъмнината. Миг след това изпод краката на войниците изби широка около два пръста светла лента88 — сякаш се бяха събрали безброй светулки — и хукна през степта.
Калените мъже, видели какво ли не, ахнаха. Тук-там се чуха възклицания и викове „Тангра!“ Но повечето бяха така смаяни, че само стискаха амулетите си.
Сред самодивите също избухна глъч.
Изнервен от втренчения поглед на Чакаровия спътник, Ат само попита:
— Натам ли?
— Натам — унесен кимна алпът.
Вече полуобърнат, човекът от Дуло констатира:
— Значи и това си знаел…
126.
Добре, че нямаше море — Чакар като нищо би повторил Иисусовия номер с ходенето по водата. Това с трасирането на пътя „потроши мивките“, както обичаха да се изразяват моите войници от оня, другия свят. Или същия свят, ама от другото време. Кое е по-точно?… Майната му.
Конниците запяха. Разбирах всичко и ми се струваше, че съм слушал песента още в люлката си:
88
В сказанието: „В същия този миг в кобната тъма засвети път — водеше той към леговището на Албастий.“.