Какво беше това? Славословие? Молитва?… Не знам. Но усещах пулса на пеещите така, както усещах моите момчета в поредната засада или поиск… Гласовете все повече и повече се сливаха и в един момент започнах да ги виждам на светлината на десетината факли, запалени по протежение на цялата колона, като едно огромно тяло.
И тогава видях, че тънката светеща стрелка по земята се забива в огромен правоъгълник от жълто-червени карфици…
127.
Чакаха ни. Построени в боен ред и с факли. Всеки йорег с копие или меч в десницата и факла в лявата ръка. Като на лов.
Камаил?… Тук беше. Слабо усещане. Като тупане на сърце в другата стая. Като прозявка на стражник високо, високо в горната част на стражевата кула.
А Барадж? Барис? Нищо не долавях. А би трябвало. После се изругах: ами нали, ако аз долавях присъствието им, ще ги засекат и йорегите. И Албастий най-вече. Сега те са скрити в подземието. Може би вече преодоляват лабиринта и ще излязат в двора на крепостта.
Но още е рано… И двамата с Камаил знаем, че още е рано.
128.
Ат сложи самодивите в средата на бойния строй. Раздели елбирите и ги нареди от двете им страни. Това прегрупиране отне почти пет минути, през които сърцето му се сви — частите на отряда му не бяха сглобени. Ако беше на мястото на началника отсреща, не би се поколебал да атакува.
Обаче и отсреща нещо не бе наред. Ат насочи вниманието си натам и едва не извика. На десния фланг имаше някакво безредие, масата бе някак по-разлята и бяла, ако щеш. И чакай… хора!
— Садумци — поправи го учтиво кой знае кога приближилия зад гърба му алп.
Сочеха към самодивите, хилеха се и правеха недвусмислени жестове. Някои се опитаха да се преместят към средата на бойния ред, но йорегите ги избутаха с ръмжене и псувни обратно.
Тулпар изпръхтя и се дръпна.
— Люти и жестоки почти колкото йорегите — продължи Чакар.
Знаеше, разбира се, че знаеше какво са. Остров Садум е в Чулманско море — три дни път дълъг и три дни път широк. Жителите му се изхранвали трудно заради малкото годна за обработване земя и още по-малкото слънчеви дни. Затова дълго време основното им занимание бил риболовът. Кръстосвали морето с безбройните си кораби, докато не били подучени от злите сили да грабят и свои, и чужди. Животът сред тях станал евтиния. Когато момчето ставало мъж, бащата имал задължение само да му осигури меч. „Всичко останало, синко, го придобий с оръжието си“ — заръчвал той.
Царят им се славел като най-разпътния в света. Имал право на първата нощ спрямо всички девици от подчинения му народ. И само това ли!… Подпомаган от Злото, той не ги щадял, грабел ги безсъвестно и менял законите, както му е угодно. И тъй като никой не го обичал, страхувал се дори да стане от трона си, за да не го загуби — там се хранел, там ходел по нужда, там се съвокуплявал с жени.
Това знаеше Ат за садумците. Кое и доколко бе истина?… Той гледаше огромните бели мъже с рогати шлемове и пръстите му барабаняха по дръжката на меча. Понечи да попита Чакар, но той вече кимаше одобрително:
— Точно така — насочи към тях основния удар. Все пак са хора.
Ат се огледа — нямаше резерв. Видя змея и лицето му се отпусна.
— Усили левия ни фланг.
Горян прехвърли огромния боздуган на рамо и с тежки крачки застана сред елбирите. Толкова бе голям и внушителен, че главата му бе на нивото на раменете на конниците.
Ат измери тримата останали.
— А вие?
— Ние ли? — вяло промърмори Чакар. — Ние сме в ложата.
Не го разбра. Алпът излезе от унеса си, усмихна се и поясни:
— Ще погледаме.
Ат се извърна и подкани залепения за него като сянка адютант да надуе рога си.
129.
Забръмчаха тетивите на лъковете. Гледах как мъжете и самодивите пред мен боравят бързо и уверено. Опън — изстрел. Ръката посяга към колчана — слиза към лъка. Опън — изстрел… Отсреща започна да се чува характерният пукот на стрелите на Хурса при попадение. Викове… проклятия. И болка, болка…
И първите стрели сред нашите редици.
Биляна стоеше до мен. Чувах я как диша тежко. Не издържа, понечи да свали лъка от гърба си, но Чакар подкара коня си към нея и, привеждайки се, й подхвърли нещо.
Йорегите не издържаха на обстрела и с протяжен рев потеглиха напред.
Ат извика. Викът му бе подет от тавишчиите. Нашите изпратиха още един облак стрели и започнаха да вадят мечовете и да приготвят копията.