Най-нетърпеливи да се счепкат с противника бяха йорегите, които трябваше да се бият със самодивите. Развалиха строя и с крясъци се разляха напред.
Грешка.
Първите се натъкнаха на таралежа от остриета на челната редица. През това време момичетата от втората метнаха по късо копие и елегантно, както само жени могат да го направят, се смениха с третата. И те хвърлиха копията си.
Мале, какъв писък се нададе!… Опитаха се да се дръпнат и да оформят строя си, но самодивите, подканяни от Русана, се залепиха като въшки за тях и пуснаха в ход прочутите си саби.
Нашият десен фланг се смеси с пешаците на врага. И тъй като те носеха много факли, там се виждаше най-добре. Заформи се бой, в който никой не можеше да вземе превес.
Садумците обаче си намериха майстора. Кой? Как кой — Горян. Отначало се запердашиха с нашите яко и аха да ги отблъснат. Виковете, страшните им шлемове и огромните им мечове уплашиха конете, те се дърпаха и пречеха на елбирите да нанесат точен удар. Обаче напред излезе змеят. Копията и стрелите отскачаха от роговите му плочки. Почти по земята пляскаше коравата му като желязо опашка и който се задържеше на крака от нейния удар, падаше със смачкана глава от тежкия боздуган.
Ат и двамата му другари се скупчиха зад строя на самодивите. Май мислеха, че те са слабото място на отряда… После извикаха „Тангра“ и се стрелнаха към десния ни фланг, където бойците плащаха с кръв всеки завзет сантиметър земя.
— Прадядо ти прецени правилно — кимна доволен Чакар. — Защо не се поразкършиш?
— Аз? — не повярвах на ушите си.
— Ти — засмя се той зло и усетих, че едва сдържа нетърпението си сам да се гмурне във вихъра на боя.
Понечих да пришпоря коня си, но срещнах очите на Биляна. Чакар се плесна по бедрото и й подхвърли:
— Нали знаеш, че моят род е в бизнеса с души? Неговата не е в списъка!
А после към мен — сериозно:
— Аз ще пазя Биляна.
Конят вече бе усетил напрежението в мен; танцуваше и пръхтеше, възбуден от кръвта наоколо и зверските викове.
130.
Албастий. Видях го. Заобиколен от дузина йореги в черни доспехи и огромни копия, той застана зад строя на левия им фланг и започна да насърчава бойците си. Затова мислено поздравих Ат за решението му да се насочи натам с Арбуга и Татра.
— Искам и аз — обади се и Биляна.
— Не — поклатих глава.
Но Камаил… Къде е Камаил? Чувствах го слабо, много слабо. Но не беше далече. По-скоро потискаше силата си и изчакваше. Какво?
И садумци! Защо садумци? Искаше ли всъщност да спечели? Можеше просто да изкара няколко стотни йореги допълнително от света Тама. Просто да подскаже на Албастий, че с тия сили не му се пише нищо добро.
Обаче не — той си трае. И Тама-тархан вярва, че ще изколи елбирите. И ще пощипва пленнички-самодиви…
А ако ефектът на пеперудата е наистина непредвидим и неуправляем? Кой от моите предци е слизал в тъмната паст на миналото, та да знаем?… Обаче Иисусовите мозъци няма начин да не са опитвали. Да! Сетих се, че преди време съюзникът му Аллах бе пропищял, че се опитвал да реши съвременни проблеми между тях с операции в миналото. Замазаха го в края на краищата.
Тогава?
Камаил е тук. Върви след мен. Първо се опита да убие Делян. Няколко пъти при това. Косвено. Никога директно. После изненадващо и без причина се прехвърли на Биляна.
Защо без причина? Не, не е без причина. След като забременя. Значи…
131.
Тримата побратими влязоха във водовъртежа на битката.
Пред Ат се изправи облечен в желязо йорег без шлем и с дълго копие. Пое удара му с щита, лявото му рамо изтръпна, но успя да го отблъсне с крак и, загубил равновесие и приведен, го закла с меча. Следващите, които се изпречиха, бяха повалени от бронираната гръд на Тулпар.
Арбуга размахваше огромното копие на своите прародители и единственото, което го дразнеше, бе, че трудно вадеше острието му от поредния прободен враг.
Татра застана зад тях — както винаги разумен до мозъка в костите си — и пазеше гърбовете им.
Втурването на тримата водачи сред редиците на йорегите произведе нужното въодушевление. Елбирите изригнаха в неистов рев „Тангра“ и поне още десет се вклиниха във вражеския строй.
Ат видя черния конник, заобиколен от свита свирепи воини, и го позна. Албастий вдигна юмрук и го размаха.
Младежът разсече от рамото до средата на гръдния кош изпречилия се пред Тулпар йорег, вдигна ръцете си с щит и меч в тях и изви като вълк. Отговориха му казаците-елбири — любимците на алпа Барин сред хоните. И сякаш той ги чу и се всели в тях. Обхванати от някакъв див, първичен порив, получили неведоми сили, те започнаха да си проправят път към вожда си. Зловещ път, осеян с мъртви тела и кръв.