Ат вече бе пришпорил коня си към противниковия щаб. След още няколко заклани зад него в клин се наредиха полуголите му бойци.
И ето, йорегите се уплашиха от обхванатите от бяс и жажда за смърт елбири. И отвориха коридор в бойния си ред.
В дъното му — черният конник. А пред него само тънка като паяжина редичка от десетина гвардейци.
Побратимите изравниха конете си и ги пришпориха с древния като родовете им боен вик:
— Хур!
132.
В този момент мракът започна изведнъж да прозира. Стори ми се, че усетих полъх на леден вятър. Конят под мен се подплаши и затанцува. Укротих го с рязко дърпане на юздите.
— Мракът отстъпва! — невярващо извика Биляна.
— А ти какво си мислеше — че ще се бият все на тъмно ли? — вдигнах аз рамене.
Ето… чакай… Някъде нещо започна да расте.
Тъмното се топеше като разбъркана с вода черна боя. Късаше се на валма и изчезваше. Изведнъж натежаваше, падаше като дрипа на земята и потъваше в нея.
Приличаше… приличаше на помпене на гума. Само без да се чува звукът на помпата. Просто нищо… или по-точно нещо разлято… надига се… Не. По-скоро като надуването на кекс в тенджера.
Високо горе се очерта зад черна мараня огромният кръгъл диск на слънцето.
Боят като че ли затихна.
— Да мръднем напред, а? — предложи самодивата.
— Не си го и помисляй — кротко предупредих аз.
Плеснах животните по задниците и ги изгоних далече в ниското. Бе дошло време за капана. Поех си дълбоко въздух и сложих „камбана“ над двамата. Сложен номер, с голям разход на енергия. Но сигурен. Нашето ноу-хау. Последно изобретение на Хурса. Превръщане на аурата в силов екран.
— До края ли ще стоим тук? — нервно подметна тя.
— Едва ли — вдигнах рамене уклончиво.
Присвих очи. Хора и коне като че ли бяха замрели, обърнали невярващ взор нагоре. Някой извика плахо:
— Тангра!
Елбирите се раздвижиха като събудени.
— Тангра! — разтресе викът им земята. — Тангра!
Последните остатъци от мрака се стопиха. Светът заискри в злато. Заблестя в синьо. Грейна в зелено.
Хора и самодиви тръгнаха напред.
133.
Вдигането на мрака ме завари на стотина метра от първите биещи се. Слънчевите лъчи, показали се внезапно зад тъмната пелена, втрещиха всички. И хора, и йореги, и самодиви отпуснаха десници и смаяно вдигнаха глави нагоре.
И моят кон спря уплашен. Сетих се какво отговори Чакар на въпроса на Ат — всичко това били някакви фокуси. Смушках жестоко животното. Пред мен се изпречи йорег с плетена ризница и отрязано ухо. Той обърна смаяното си конско лице към мен. Очите му бяха объркани и едва в последния момент разбраха какво ще се случи. С отчаяно движение се опита да вдигне очукания си от десетки удари щит, но острието на моя меч го изпревари с десети от секундата и потъна с храскане в темето му. Конят ми се изправи на задни крака, за да избегне рухващото тяло, аз вдигнах окървавеното острие и опиянен изревах:
— Тангра!
Миг след това светът се разтресе от виковете на елбирите и самодивите.
Понесох се в образувания от клина на Ат коридор. Там, в края му, вече течеше жесток сблъсък.
Десетина бойци в черно яростно отблъскваха атаките на тримата мъжаги. В кръга им укротяваше буйстващия си вран жребец и мяташе страшни погледи воин, от когото лъхаше ужас. Като примамени от нечут зов, като пеперуди към пламък, към тях прииждаха йореги. Наоколо бе осеяно с труповете им. Тук-там белееха голи тела на казаци със страшни рани.
Вклиних се между Арбуга и Ат. Тъкмо навреме — гвардеец се промъкна встрани и заби копието си в корема на жребеца на урмиеца. Конят изцвили, олюля се, спъна се в осеялите земята тела и рухна. Оръжието на Арбуга отхвръкна настрани. Йорегът се опита да извади забитото острие, но дръжката се счупи в ръцете му и той извади сабята си. Нанесе удар, но Арбуга го отрази с железния си подлакътник. И когато злият вдигна оръжие за втори удар, аз му отсякох главата с едно замахване. Шурналата кръв ме опръска от ботушите до раменете.
Арбуга се освободи от туловището на коня и се изправи на крака, докопвайки изтърван от някого меч. Съвсем навреме — връз него вече връхлиташе поредният йорег.
Заех мястото му от лявата страна на Ат.
А той вече бе преодолял последното препятствие към Черния конник и оплескан с кръв и кал, със страшна вълча усмивка на устните, приведен ниско над гривата, се устреми напред…
134.
Албастий направи най-неочакваното: обърна коня си и го пришпори към вратите на крепостта.