136.
— Какви са тия? — извика Биляна и протегна ръка към полето пред нас.
Е, всичко си протичаше по книга… Ето и вълците на Барин… Ха! Барадж! И Барис! Побързах да се „освободя“ от усещането за тях.
— Наши — успокоих я аз.
Онова… Порасна — вече е колкото кон. И излъчва Сила за цял табун. Опитах се да го локализирам по-точно, но не успях. Веднъж имах чувството, че е вдясно, сетне — дълбоко, дълбоко под земята. „Камбаната“… и тя ми пречеше. Да я махна? Ето тогава трябва да ме запишат на забавачка. Или да ме пратят в лудница. Макар че такава за алпи няма… Беше просто — когато някой се крие и го усещаш пред теб, най-вероятно той е зад теб. Та и с Камаил така.
Той бе горе. Точно над капана.
— Ат е обезумял — ахна Биляна.
Аз „намерих“ Делян и го извиках.
Светът забоботи, появи се вятър. Тресна гръм. Край нас засия в златно, температурата се вдигна, въздухът като че ли се сви някъде в миша дупка. Тревата наоколо пламна.
— Майко! — изплака самодивата и се люшна.
Сграбчих я и я прикрих с тяло. Само успях да помисля: „Нима?…“
Издържа. „Камбаната“ издържа. После отрази удара на Камаил обратно. Златният лъч, обагрен с оранжево-червеното на горящата земя, се устреми като копие, метнато от катапулт в небето. Някъде високо, високо се удари в нещо, избухна гигантски жълт пламък и на неколкостотин метра наоколо захвърчаха алени пръски от взрива.
Кексът пищеше прегорял. Кекс да пищи? В нашия свят може.
— Какво беше това? — с напукани устни попита Биляна.
137.
Ат погледна втрещен падналата врата. Йореги се опитаха да му преградят пътя, но отнякъде се появи огромен рис и ги помете с лапата си. Зад него се простираше обширна градина с водоскоци и мраморни статуи, каквито бе виждал в набезите из Рум. Понечи да заобиколи хищника, но той лениво се примъкна към лявата кула, в която с писъци се криеха ужасени злите същества. Надигна глава към върха й и се сепна — по покрива се спускаше огромна змия. „Барадж?“ — попита се той с набърчено чело.
Тулпар препусна по дълга плочеста алея, очертана с високи дървета и цветни лехи. В дъното й белееше огромен дворец. Площадката пред него чернееше от йореги. Ат забави галопа на коня и се извърна. След него, развели гриви, идваха поне десет конника с Татра и Арбуга начело. Колебанието му се изпари и той извади сулица от торбата на седлото си.
— Хур! — извика и се изправи на стремената. — Хур!
— Тангра! — ревяха елбирите зад него.
Заби се в строя им. Колеше като побеснял с меча и дългия си черкезки нож. Минута по-късно йорегите буквално бяха попилени от дошлите на висока скорост побратими.
Тулпар сякаш бе в мозъка на ездача си. Без команди, без насочване, ритайки с копита и блъскайки с гърди, той тръгна към зейналите широко врати на двореца.
Току пред тях го посрещнаха набързо въоръжени слуги — повечето хлапета. Бяха без брони и свястно оръжие. Разхвърли ги като палета и нахълта вътре с коня.
Огромна зала с покрив във формата на купол. Високи белокаменни колони. Копитата на Тулпар зачаткаха по мраморния под.
И ето — видя я!
В средата на залата, на легло, застлано с шарени килими, лежеше Боз-бий.
До нея се бе изправила алп-бий Сомор. С косматата си лява ръка стискаше събраната й на плитка коса, а в дясната държеше тънък сурежки нож. Ситните й зъби бяха оголени в зла усмивка. Момичето бе надрано и в кръв.
Ат побесня. Тулпар отново предугади намеренията на господаря си и като че ли полетя.
Боз-бий отвори ужасена уста да извика, но дългото острие на ножа почти разряза кожата под брадичката й и тя застина с крещящи очи.
Когато копитата на коня докоснаха килима и елбирът вдигна меча си за удар, подът изведнъж се разтвори. Конникът се срина надолу в тъмното гърло на кладенец-капан.
Сомор извика победоносно, охлаби хватката си и надникна надолу. Изправи Боз-бий, нави плитката й на ръката си и вдигна оръжието си за удар.
Закъсня.
Татра, застанал до една от колоните, я простреля в лакътя.
От другата страна дотърча Арбуга и заби копието си в гърба й. Злата алп-бий се загърчи, от раните й захвърчаха капки кръв и опръскаха Боз-бий. Елбирът опита да я притисне към пода и довърши, но тялото се килна към тъмното гърло и изчезна.
В залата нахлуха още елбири.
Арбуга наметна с някакви завивки от тънък румски плат момичето. Татра върза аркан за една от колоните, метна края му в черната бездна и се спусна вътре.
138.
Двамата стояха сред затихващите пламъци и изглеждаха като хора, преминали пешком през Сахара.
— Какво стана? — попитах с пясък между зъбите и скочих от коня.