— Свободен си, миличък!
Той мина в тръс стотина метра, спря и се извърна. „Пратих“ към него миризма на вълк. Стресна се и препусна, забравил за мен.
Седнах в тревата. „Потърсих“ Делян и Биляна. Пътуваха…
После внимателно, сякаш се промъквах между паяжините в Акашовите записи, затърсих Камаил.
Там беше. При камъка. Лежеше и мъркаше. Огромна шарена котка. Решена на всичко.
Станах и преметнах меча през рамо. Разкрачих се, отворих широко очи към синьото небе и започнах да „вкарвам“ краката си в тях.
Ето, направих първата крачка в Тунай…
146.
Конете първи доловиха опасността и започнаха да пръхтят и да се дърпат. Пришпорих жестоко моя, но Биляна не можа да накара своя да направи и крачка. Върнах се и го хванах за юздите. След още двеста метра животните просто се разбунтуваха и отказаха да вървят напред.
— Колко ли има още? — ядосах се аз.
Биляна се огледа и напипа някакви свои ориентири.
— Не повече от петстотин метра.
— Майната им тогава! — изругах аз и скочих на земята.
Взех меха с вода, а на рамото на Биляна окачих торбата с образците от Тулпар, малко сушено месо и сирене.
Конете избягаха от нас, сякаш ги гонеше батальон нечисти духове.
Тесният път свърши в подножието на малък хълм, току пред пресъхнала чешмичка. Леко изпотени и задъхани, се изкачихме на високото.
И го видяхме.
На стотина метра, сред шарената черга от трева и полски цветя, като хвърлен от великан, белееше нелепо нашият камък.
А пред него, почти два пъти по-голям, лежеше леопардът.
Биляна извика изненадана. Стиснах ръката й и казах:
— Виж колко е зелена степта… Колко е синьо небето… Синьо, синьо…
Тя отговори на стискането ми.
— Много е зелено… Наистина… И синьо…
Повтаряхме тия думички и вървяхме като дрогирани, стараейки се да напълним главите си само с цветове. Не гледах натам. Или далече в степта, или високо в небето. Дотолкова, че в един момент Биляна ме дръпна — щяхме да минем десетина метра встрани от камъка.
— Толкова е синьо… Красиво синьо — говореше с пресъхнало гърло Биляна, а дланта й бе мокра от пот.
Леопардът се изправи лениво.
— Ама наистина е синьо! — извиках аз и минах пред нея.
— Нали? — възкликна тя.
Изръмжа — прозвуча някак учудено, някак подканващо. Демек: хайде, няма ли да се паникьосате?…
Към тридесет метра… Тридесет…
— Обаче степта е разкошно синя, нали?
— Ами — завъртях глава като идиот. — Тя е грозно зелена.
Двадесет метра… Леопардът удари с опашка по земята, прозина се делово и от гърлото му излезе звук като при трошене на кости.
— Вълшебно синя! — сърдито извика зад мен Биляна.
С пръстите на лявата ръка надигнах канията на меча.
Десет метра.
— Какво ти става? Мисля, че тревата е зелена.
Зъбите му бяха съвършени — като всичко, създадено от природата. И бели — сякаш ги миеше с оная, избелващата паста…
— Зелена! — извиках със свито сърце. — Зелена!…
Леопардът изръмжа и задните му крака се свиха за скок.
— Не! — почти изплака Биляна иззад гърба ми.
Пет метра до камъка. До спасението…
Въздухът на двадесетина метра над леопарда изсъска като срязан брезент и от нищото се материализира огромна светлокафява птица. За част от секундата тя изглеждаше като мъртва, после крилата й я позиционираха и тя се стрелна надолу. Падна върху тила на леопарда, вкопчи дългите си нокти в него, а страшният закривен клюн нанесе бърз удар в окото му.
Ревът, който се разнесе, накара дори тревите да се снишат.
Леопардът загуби равновесие и се търколи по гръб. Ястребът с късо подхвръкване го застигна и впи отново нокти в корема му. Разтвори крила и се издигна. Кожата на хищника се опна, скъса се и смачканата при борбата трева поаленя от рукналата кръв.
Котката се изправи бясна и готова да убива.
Ястребът направи малък кръг на няколко метра височина, стрелна се откъм изваденото око и когато леопардът се изправи да посрещне с лапи нападението, сви се на топка и падна някъде почти до опашката му.
Шареният звяр направи невероятен за размерите и раните си скок и успя да застане лице в лице с птицата.
Пътят ни към камъка бе открит. Направих крачка натам. Биляна бе свалила лъка и с треперещи пръсти се мъчеше да закрепи стрела на тетивата му.
Аз успях да извадя меча от ножницата на гърба си.
Леопардът нанесе бърз като мисъл удар. Разхвърча се перушина, гигантската птица се търколи няколко метра и се изправи с грозен писък на крака.