— Ще ги забавя, господарю. Но няма да мога да ги спра. След час ще сте в Кашан — дива и негостоприемна страна. Има много зли сили, но се срещат и добри алпи. Дано Тангра ви закриля, господарю.
Тахтун сви коляно пред Аудан. Постоя с наведена глава, после се изправи и извика на хората си.
Те се засуетиха за малко, сетне всички минаха с наведени глави пред младия канартикин. И застанаха зад Тахтун, с лице към приближаващия враг…
12.
Тоя наистина не вярваше, че земният му път е свършил. Впрочем, не знам какво ще нареди баща ми… Дано не съм объркал. Ама мисля, че чета правилно и без грешки аурите. Нали с това се започва в нашата работа? Та тоя е от коляното на Боян. На оня, митичния Боян Имен.
Опа! Наближаваме прохода.
— Сега — казвам му, — ще влезем в един тунел. Ще е голяма гюрултия и още повече светлинни спец-ефекти. Като на показно занятие в казармата. Затова най-добре си запуши ушите и затвори очите. Макар че не вярвам да ти помогне…
13.
Вървях гол през огромна мраморна зала. Босите ми крака шляпаха звучно и хладината на камъка ме стряскаше — мале, не сънувах! Встрани от мен се плъзгаше или летеше оная странна птица.
Спрях.
Над главата ми висеше огромен полилей с кристални слънца-абажури. Таванът бе син като небето в летен ден. Вдясно имаше голям прозорец, през който надничаха стотици звезди. Вляво стърчаха поне трийсет статуи — предимно въоръжени с мечове страшни мъже.
— Великите алпи — долетя мек глас откъм хищника.
Стреснах се.
— Ти кой си?
— Пак ли започваш? — ядоса се птицата. — Знам, знам… Сега ще попиташ „Къде съм?“ Почакай малко.
Тръгнах пак. Стигнах до мраморно стълбище с изящни перила и много цветя. После огромна букова врата, обкована със злато, сребро и мед. Тя се отвори сама и аз се озовах в по-малка зала, обляна в светлина.
В дъното, край голяма дървена маса на внушителни столове, седяха седем величествени мъже. Пернатото кацна на ръба на масата и мигом се превърна в мускулест младеж в тога. Човек… Само главата му бе на хищна птица. Майко!
Машинално прикрих слабините си.
Мълчахме и се гледахме.
— Къде съм? — плахо попитах. — Какъв е тоя цирк?
От далечния край на масата се надигна внушителен мъж — и той с глава на хищна птица! — и приближи. Огледа ме изпитателно и изхъмка одобрително. После се върна на мястото си, смеейки се гърлено и, както ми се стори, доволно.
Ръцете ми се изхлузиха от слабините и увиснаха встрани. Приближих унесен към масата и обиколих с поглед всички около масата. Здрави, яки мъже с мускули на древногръцки герои. Майчице!… Един имаше глава на рис! Какви страшни горящи очи!…
— Това някакъв нов психо-тест ли е? — попитах с разтреперани устни.
Тоя, който дойде да ме огледа отблизо, поклати съчувствено глава.
— Не. Всичко, което виждаш и чуваш, всичко, което си спомняш и ще се случи оттук нататък, е истина.
14.
Слънцето бе изгряло, когато стигнаха голяма река. Лицето на Елаур се отпусна за първи път. Той слезе от коня, залепи ухо на земята и слуша дълго.
— Отървахме се.
После се качи на коня и го подкара във водата. Той се дърпаше, искаше да излезе обратно. Жребецът на Аудан бе по-сговорчив: наведе глава и пи дълго. После послушно пое напред.
Заплуваха, хванати за седлата, надолу по течението. Водата бе още ледена и скоро зъбите им затракаха. Елаур обаче насочи коня си към другия бряг едва когато лицето на младежа започна да посинява.
Изстискаха дрехите си от водата. Колобърът разтри с ръце тялото на Аудан и щом се увери, че са се постоплили, отново се метна на коня. Яздиха повече от час по едва забележим коларски път. Пред тях се стелеше огромна равнина с висока и гъста трева. Тук-там се виждаха малки горички и дерета със заоблени като женски хълбоци брегове. Стигнаха някакъв кръстопът. Пътищата станаха по-забележими, а под огромна бреза откриха полуразрушен кладенец.
Елаур спря. Внимателно огледа наоколо, после кимна. Слязоха и свалиха седлата от конете. В джобовете си откриха сушено месо и полупразен мях с кумис24. Ядоха мълчаливо. Очите им още шареха неспокойно.
— Къде отиваме?
— Някъде тук — вдигна рамене Елаур.
— Защо? — обърка се Аудан.
— Крием се.
Младежът поклати измъчен глава.
— Докога?
— Не знам — глътна с неудоволствие поредната хапка колобърът. — Първо ще се скрием, после ще потърсим помощ.
Аудан искаше да го попита от кого, но умората му бе така тежка, че заспа с глава на седлото, дъвчейки. Елаур се опита да бодърства, но не издържа и четвърт час… Когато се събудиха — един от конете бе изцвилил тревожно, — вече бе късно следобед.