Елаур отиде до средата на кръстопътя и внимателно огледа друмищата.
— Този е ползван най-много — посочи той. — А в тази посока преди ден е минала двуколка.
Аудан също се взря и тръгна по затревения коловоз.
— Малка двуколка — каза след малко. — И не е теглена от кон.
— Магаре — посочи му няколко изпражнения колобърът.
— Значи няма войници — кимна младежът.
— Няма — доволен се съгласи Елаур.
— Кой въобще живее в тоя загубен край?
— Загубени хора — изгонени от племето си, престъпници, луди, ако щеш.
— Как ще ни приемат?
— Лошо.
— Защо отиваме тогава при тях?
— Имаме ли избор? — въздъхна Елаур.
15.
Както всяко велико нещо, така и проходът към света Земя бил открит случайно. Чулман по това време бил отеснял. Албастий, господарят на тъмния, студен Север, разпердушинил света Йор и докарал оттам четиридесет хиляди девици. Още се носят легенди за настъпилия разврат… Но след десет чулмански години той имал армия от двадесет и пет хиляди йореги — дивове грозни, зли и безпощадни. Обучил ги да боравят с оръжие и започнал война с Тангра.
16.
Вдигнаха ни по тревога в двайсет и три часа. В един след полунощ поставиха задачата: моята група трябваше да се приземи в дълбокия тил на „противника“, да преодолее с марш на скок четиринайсет километра алпийски терен и във взаимодействие с група за дълбоко разузнаване на съюзническа армия да унищожи командния пункт на „вражеската“ дивизия. Скокът със забавено отваряне на парашута бе разчетен за четири часа сутринта. Е, имаше и един куп екстри — всеки от групата скачаше на различно място; храната бе само по консервичка, а боеприпаси не раздадоха — маршрутът бил през защитена територия и изкушенията за ловуване били големи…
И ето, самолетът прави поредния заход. След като от излитането са се бъзикали с мен относно мястото на приземяването ми — Самодивски поляни — един след друг скачат Иван, Румбата… Косера… Серджо отдаде чест с два пръста и се гмурна напред.
Оправих автомата на гърдите си, пробвах по навик ремъците и застанах пред тъмната бездна. Хоп! Въздушната струя ме удари, превъртях се няколко пъти. Звездите застинаха над мен, а ръмженето на самолета започна да заглъхва някъде горе и встрани.
Падах по план. Висотомерът показваше 1500. Нямаше вятър. Нищо не виждах и оставаше само да се надявам, че пилотите са изчислили точно курса и мястото за излизането ми. 800… Ама че тъмница. Добре, че стрелките са с фосфор… 500…
Стиснах машинално халката. Боже, хич не ми пукаше! Нищо, че съм само лейтенант — скачам от шестнайсетгодишен. А това със забавеното съм го правил към трийсет пъти. Трийсет и един, да бъда по-точен. Можех спокойно да дръпна халката, коприната да изплющи и… да си изпълня задачата. Кой знае защо аз реших да плесна дявола по дупето. Тоест… Ама всичко по реда си.
А на ред бе ударът. Да. Блъснах се в нещо. Какво?
Тъмно, нищо не виждах. Висотомерът сигурно показваше 400 метра. И с брадата и автомата на гърдите си ударих нещо кораво и тежко.
Чу се женски писък. И си спомням, че в лумналия ужас първата ми сигнална система направи две неща: дясната ръка дръпна халката за отваряне на парашута, а лявата стисна това, върху което се стоварих.
Миг или век висях разпънат между гъбата на парашута и нещо, което ме теглеше надолу. После видях земята — оставаха двайсетина метра. Рутината си каза думата. Без никакво участие на мозъка опънах краката, пуснах товара си и посрещнах удара. Претърколих се и се освободих от парашутите. Седнах на тревата. Сърцето ми биеше лудо, а в главата ми хиляда зли духове крещяха облещени да бягам накъдето ми видят очите.
Хвърлих каската, чийто ремък ме стискаше за гърлото, и по-скоро за да спечеля време и оправдание пред себе си, извадих от джоба баретата и я сложих на главата. Нагласях я сигурно минута — сякаш щях да ходя на парад, а не да търся… Какво?
Огледах се. Мракът вече прозираше. Бях почти в средата на Самодивските поляни. В ниското тъмнееше гората. Над мене висеше огромен връх.
На трийсетина метра белееше петно.
Надигнах се като в сън. За колко време изминах тези трийсет метра?… В светлината на фенерчето изникна тяло. Краката ми се подкосиха. Рамото бе меко и топло. Младо момиче. Светли коси до кръста. Бяла ленена риза с червени и жълти шевици по пазвата.
В този момент в главата ми изсвириха тревожно всички сирени на света.
Вдигнах очи.
Първо видях тоягата на фона на звездите, после ръцете, които я държаха.
Направих нещо, което ме бяха тренирали десетки хиляди пъти. Хванах автомата за цевта и основата на приклада и го вдигнах над главата си. Когато ударът се стовари, се изправих, оттласнах тоягата и ударих с ръкохватката нападателя в лицето.