Но тоя фокус той отдавна вече не беше го правил защото жена му се караше и го пъдеше, че й миришел на газ. Тъй поне предполагаха селяните, защото Агата, мълчалив, какъвто си беше, не казваше нищо, а само се подсмиваше. За жена си той избягваше да говори. Беше единствен син, той за син, той за дъщеря, и когато баща му го убиха във войната, видя се наследник на голям и хубав имот. За такъв ерген, пък и бил малко глупав, както го одумваха, не беше мъчно да се намери млада и хубава жена. Майка му беше яка и сърчена жена и сама тя, със снахата и със слугата, излизаше наглава с всяка работа, като оставяше Агата да висне на Енювото кафене и да играе цял ден на карти. Но когато додеше тежка работа — жетва, вършитба, — или пък когато се разсърдеше от нещо, Агата сам се залавяше за работа и тогаз се виждаше, че не само е силен, но не е и тъй глупав, за какъвто го мислеха.
Баба Стояна, майката на Агата, беше излязла, затуй заключиха къщата и скриха ключа на мястото, което знаеха между си. Агата беше си облякъл само една нова аба, гледаше надолу и мълчеше. Каруцата беше напълнена със сено. Минка хвърли една черга и една две възглавници и пременена, с късо кюркче с кожи, с нанизи, със светнало хубавичко лице, зарадвана, качи се много бавно, много предпазливо и седна отзад. Агата също беше се качил, но слезе, отиде, та взе брадвата и дено въже и ги тури в каруцата. След туй той се качи и тънките възчерни коне, хубаво охранени богатски коне, грабнаха каруцата и препуснаха по гладкия лъснат път.
Още извън селото ги посрещна отвред пролетна зеленина. Зеленееха се поляните, зеленееха се и нивите, гъсти, къдрави, покрили напълно угарта си. Духаше хладничек вятър, но слънцето често поглеждаше иззад белите облаци и припичаше. Чучулиги пробягваха от двете страни на пътя. Други бяха се издигнали нависоко и пееха.
Бял щърк гази с червените си крака из нивите. Минка го гледа и се усмихва: щъркът й се вижда, като да е с нова черна аба и също тъй важен и сърдит, каквто е Агата. Агата показва само широкия си гръб, не се обръща и не поглежда Минка. Той гледа в една точка, сегиз-тогиз се поизкашля и напрегнато се е замислил. „Ще ида, ще я хвърля на майка й и ще кажа: «На, вземи си дъщерята, не ми трябва мене такваз жена!»“
Тъй си мисли Агата. От време на време той подвиква на конете и гласът му, дебел и дрезгав, се чува като ръмжене. Влязоха вече между нивите. Разлистени кичести круши се виждат навсякъде. Чува се кукувица. Минка гледа със светнали очи и едвам-едвам поклаща бялата си брадичка — брои колко пъти ще кукне кукувицата. Агата също тъй гледа към крушите замислен. На едно място той спря каруцата, слезе, огледа се, като да се увери, че наоколо няма никой, след туй взе брадвата и взе да я опитва с пръст дали е остра. Той не продумваше, само чумреше дебелите си сключени вежди и пухтеше. Но скоро той направи някакъв неопределен знак с едната си ръка и с едното си рамо — като че искаше да каже: „По-нататък, има време!“. Остави брадвата и подкара пак конете.
Не след много той пак слезе, взе сега пък въжето икато отиде до една круша, взе да я оглежда. След туй преметна въжето на един клон, събра двата края и ги опъна, като да опитваше дали клонът ще издържи. И сега той не се обърна, и сега той на каза нищо на Минка. Не трябваше много ум да се разбере, че Агата не мисли да връзва люлка, а като че се готви да беси някого. Насреща из пътя се показа човек на кон. Агата бързо заприбира въжето. Той едвам успя да го мушне в сеното на каруцата и конят на човека затрополи наблизо. От тяхното село беше, Чивънгергевият син, Митю.
— Василе — каза Митю, както минаваше на коня си, без да се спира, — какво ходиш от круша на круша, да не търсиш място да се бесиш? — Той погледна Минка и се усмихна. После погледна пак крушите. — Те, крушите, се разлистиха — каза той, — я чувай кукувицата! И чисти са, нямат гъсеници таз година. Ще ядем ний круши и ще правим крушеница!
Агата погледна навъсено след него, след туй му извика:
— Я слушай бе, ага! Огън нямаш ли?
— Огън ли? Имам.
Митю спря коня и забърка в пояса си. Агата отиде при него. Минка, както си гледаше настрана, премести само погледа си и даде ухо да чуе какво си говорят.
— Прахан ми дай, ага. Прахан ми дай, аз си имам огниво.
— Добре, да ти дам прахан. Дай една цигара.
— Нямам цигара, ага. Аз за друго ми трябва огън. Ще запаля огън, голям огън, трябва ми…
— Да не пърлиш някой шопар?
— Може и шопар да пърля, ага. Не се знай…
когато каза тия думи, Агата беше близо до Минка. Селянинът не го чу и си замина. Не каза нищо и Минка. Но тя мълчеше и по-рано и откато бяха тръгнали, не беше се обадила. Но и сега очите й бързо-бързо се местеха, оглеждаха Агата, смееха се. Агата забеляза той дръзък, присмехулен поглед, намуси се и засумтя. Смехът на Минка беше на устата й, но още не смееше да се отпусне.