Като повървяха малко, Агата пак спря каруцата. Като че беше му омръзнало да слиза, позабави се и изпод око погледна Минка. Той срещна засмените й светли очи, намуси се пак, заподсмърча, в ъглите на широките му устни едва-едва заигра усмивка. Това стана нечакано и за самия него, гневът му премина като вятър, като лятна мъгла, с него можеше вече да се приказва. Минка ще да е забелязала промяната у него — не е малък дявол — и ей сега ще се обади. Агата се обърна къмконете, за да скрие лицето си, и зачака. Но Минка все мълчеше и не заговорваше. Това учуди Агата и той предпазливо и мълком взе да я наблюдава.
Лицето й сега беше тъй напрегнато и тъй съсредоточено, че най-напред той помисли, че и тя за нещо се е замислила. Но някъде, където каруцата захлопваше по някое неравно място, тя се залавяше с една или с две ръце за сандъка, понадигаше се и лицето й се сбръчкваше от болка. Към Агата тя не поглеждаше вече, като че беше забравила за него. Агата стана още по-любопитен. Някое време той не се обърна, остана неподвижен, като мислеше какво да прави. В туй време той чу тих, плачлив звук и се обърна: Минка беше затворила очи и пребледняла, охкаше, виеше проточено като малко кученце, лицето й все повече се бръчеше от болка. Изведнъж тя усети, че я гледат, и отвори очи.
— Къде ме караш, проклетнико? Луд ли си? — извика тя. — Не виждаш ли, че умирам?
Агата се уплаши и спря каруцата.
— Какво ти е? — попита той.
— Какво ми е — лошо ми е. А човека кара… гаче ли го гонят. И вади брадви и въжета, какви не дивотии върши, а на мене душата ми излиза… Ох, майко! Ох, майчице… Майчице… — заохка тя и заизива.
Агата окачи юздите и поиска да слезе.
— Какво правиш? — извика Минка. — Карай! Карай, че ще умра тук сред къра. Няма ли наблизо село? Хора няма ли? При хора ме заведи, Васьо, умирам…
Агата разбра най-после какво става и на лицето му се появи уплаха. Но в същото време закипя силата му, обзе го корава решителност, озърна се и разгледа мястото. Разбра де е, разбра, че трябваше само да се свърши завоят, и ще се озове в Матлъмово. Той шибна единия кон, шибна и другия и тъй като на това място пътят беше равен, каруцата се понесе леко, не тракаше и не подскачаше. Изведнъж завоят се свърши, показа се кладенец, раззеленена върба до него, а по-горе — нисичка татарска къща. Агата отби каруцата и тръгна нагоре към тая къща. Там живееше дядо Мавроди Йоргов, негов познат, едно време голям приятел на баща му.
— А! Минке! Василе! — извика от вратата баба Мавродийца, стара жена, но още изправена и яка. — Хайде де! Слизайте! — Тя се вгледа в Минка, не каза вече нищо, а с бързи крачки доде до нея. Тя пошепна нещо на Минка и Минка й каза нещо. — Ха, слез, слез по-скоро — каза високо баба Мавродийца. — Имала си късмет, та господ те довел при мене. Не се плаши. Аз таквиз гости чакам. Аз от таквиз работи съм остаряла.
Като се държеше с две ръце, полека, крепена и от баба Мавродийца, Минка слезе. Агата не разпрегна конете, а влезе и той. Но още на вратата го посрещна баба Мавродийца и го избута навън:
— Хайде, хайде, върви си! Нямаш работа ти тук, то не е за мъже тука. Иди се разтъпчи из селото. Походи, пък след час-два ела…
Агата разпрегна каруцата, върза конете в яхъра. След туй мина пак пред къщата, поослуша се, но не посмя да влезе. И тъй като в къщи нямаше никой от мъжете, той бавно тръгна из селото, като вървеше напосоки, без да знае де отива.
Мина се около час време. Агата отдавна обикаляше около къщата на дяда Мавроди, но едвам сега се реши да наближи. Той гледаше право в прозорците, дишаше тежко поради астмата си, краката му се преплитаха. На прага го посрещна баба Мавродийца, засмяна.
— Де ходиш бре, Василе! — каза му тя. — Хайде, честито! Юнак имаш, момче имаш, да ти е живо!
Агата я погледна, позасмя се засрамено, очите му овлажняха. Той се завъртя, обърна се и не влезе в къщи, а се върна пак в двора, влезе в яхъра при конете, помилва едина, помилва другия, после сложи глава на яслата и заплака. И все по-леко и по-радостно му ставаше на душата.
След това, с дива и необуздана решителност, каквато неочаквано го обземаше, той подигна глава, изкара конете и ги впрегна. Изгуби се из пътя като вихрушка. После, не мина нито час време, и той се показа пак с потънали в пяна коне. В каруцата беше баба Стояна — майка му. Тя още не беше пристъпила на изтръпналите си нозе, когато Агата обърна каруцата и подгони пак конете пред себе си.