— И защо? — полюбопитства Килпейпър.
— Точно в това е красотата — замечтано продължи Морисън. — Чист алтруизъм. Вижте туземците. Весели, безгрижни… Не познават насилието, нямат лоши навици. Нима не заслужават отделен свят? Мирен свят, където да се гонят на воля, да си играят на спокойствие и в който да цари вечно лято.
— Да, да, много красиво — вметна капитанът с едва сдържана насмешка.
— Тукашният народ е един модел — продължи Морисън. — Послание към всички, които ще открият тази планета или ще кацнат на нея. Нагледен урок на тема: „Мирно съжителство между разумни раси“.
— Все пак считам, че в идеята ти има едно слабо място — възрази Симънс. — Тези животни не са могли да се развият по естествен път. Видяхте рентгеновите снимки.
— Да, вярно — бактериологът и мечтателят в Морисън встъпиха в кратка борба и вторият загуби. — Може би са роботи?
— Това вече може да се приеме за обяснение — съгласи се Симънс. — Стигам до заключението, че същата раса, която е издигнала колоната, е създала и тези животни. Това са слуги, роби. Те си мислят, че ние сме им нещо като шефове.
— А къде са се дянали истинските господари? — попита Морисън.
— Откъде да знам, по дяволите! — отвърна Симънс с недоволство.
— И къде живеят тези същества? — обади се Килпейпър. — Не открихме нищо, което да напомня поне малко на жилища.
— Цивилизацията им е толкова напреднала, че нямат нужда от машини и домове. Животът им се е слял с природата.
— Тогава за какво са им слуги? — безжалостно запита Морисън. — И защо са издигнали тая колона?
Същата вечер инфрачервените снимки бяха готови и учените жадно се заеха с изучаването им. Височината се оказа малко повече от километър и половина, върхът беше скрит в плътни облаци. Горе, от двете страни на колоната, под прав ъгъл стърчаха разклонения, дълги по тридесет метра.
— Прилича на наблюдателен пункт — каза Симънс.
— И какво гледат толкова от високо? — попита Морисън. — Горе могат да се видят само облаци.
— Може би точно това им харесва — да съзерцават облаците? — предположи Симънс.
— Аз отивам да спя — с отвращение се обади капитанът.
На сутринта Килпейпър се събуди с чувството, че нещо не е както трябва. Облече се и излезе от кораба. Дори и вятърът сякаш носеше някакво неуловимо напрежение… Или нервите му се бяха разхлопали?
Килпейпър поклати глава. Имаше доверие на предчувствието си. Това означаваше, че в подсъзнанието му е завършен някакъв процес на разсъждения.
Около кораба всичко изглеждаше наред. Животните също бяха налице и лениво се разхождаха нагоре-надолу.
Капитанът ги изгледа свирепо, след това направи пълен обход около ракетата. Учените вече работеха, напразно опитвайки се да разгадаят тайната на планетата. Иреймик се потеше в диалог със сребристо-зелено зверче с огромни тъжни очи, което тихичко си тананикаше своите песнички и не обръщаше внимание на лингвиста.
Килпейпър без да иска си спомни за Цирцея. Може би това не са животни, а хора, превърнати в глуповати зверчета от зъл магьосник? Той махна с ръка и отхвърли нелепите фантазии.
Екипажът не забелязваше никакви промени в сравнение с предишния ден. Всички отидоха да се къпят при водопада. Килпейпър разпореди на двама от тях да извършат структурен анализ на металната колона. Тя го тревожеше повече от всичко. Учените явно не й обръщаха нужното внимание, но това не го учудваше. Всеки си има задачи. Напълно понятно е за един лингвист най-важното нещо да е езикът на туземците. За ботаника интерес представляват невероятните дървета и той се мъчи да разгадае тайните им.
А неговото мнение? Капитан Килпейпър реши да изостави догадките. Необходима му е обобщаваща теория. Трябва да има обяснение за всички тези ненормални явления.
Само че каква ли теория ще пасне на цялата бъркотия? Защо на планетата липсват микроби? Защо няма камъни? Защо, защо, защо? Сигурно всичко си има просто и логично обяснение. Почти го напипваше, но то все някак си му се изплъзваше.
Капитанът седна в сянката на кораба, опря гръб на една от подпорите му и се опита да събере мислите си.
Около обяд към него се приближи Иреймик и захвърли един след друг всичките разговорници.
— По-спокойно — каза Килпейпър.
— Предавам се — Иреймик беше сломен. — Тия диваци вече изобщо не ми обръщат внимание. И почти не играят. Престанаха да показват фокуси.
Килпейпър стана и отиде при туземците. Да, предишната им жизненост беше изчезнала. Въргаляха се наоколо, вяли и отпуснати, сякаш бяха изтощени докрай.