Приближи се към Симънс, който записваше нещо в бележника си.
— Какво става с вашите приятели? — попита капитанът.
— Не знам. Сигурно са били толкова възбудени, че не са спали цяла нощ.
Жирафоподобният изведнъж седна. Бавно падна надясно и замря.
— Чудна работа — забеляза Симънс. — Не бях виждал досега някой от тях да ляга.
Наведе се над падналото животно и се заслуша дали бие сърцето. След няколко секунди се изправи.
— Никакви признаци на живот.
Още две зверчета, покрити с лъскава черна козина се тръшнаха на земята.
— Господи! Какво им става? — Симънс изглеждаше истински озадачен.
Блед като мъртвец, от люка се показа Морисън.
— Страхувам се, че зная причината. Микробите. Капитане, чувствам се като убиец. Мисля, че ние сме виновни за смъртта на бедните животни. Спомняте ли си, че ви казах за отсъствието на микроорганизми. А колко донесохме със себе си! Бактериите са плъзнали от нас към невинните същества. А те, не забравяйте, са лишени от всякакъв имунитет.
— Е, да, но вие споменахте също, че в атмосферата има някакви дезинфектиращи вещества, които поддържат въздуха стерилен.
— Явно не действат достатъчно бързо — Морисън се наведе и заразглежда едно от животните. — Сигурен съм, че това е причината.
И другите животни около кораба изпопадаха на земята и лежаха без да мърдат.
Един член на екипажа дотича, задъхан като вестоносеца от Маратонската битка. Беше още мокър след къпането при водопада.
— Сър! — на пресекулки заразказва той. — Там, при водопада… животните…
— Знам, знам — прекъсна го Килпейпър. — Кажете на хората да се връщат.
— И друго, сър. Водопадът… разбирате ли… водопадът…
— Какво му е?
— Той спря, сър! Вече не тече!
— Върнете хората! По-живо!
Онзи се юрна обратно. Килпейпър се огледа, но сам не знаеше какво търси. Ето, пъстрата гора си е на мястото, там всичко е тихо. Прекалено тихо.
Като че ли почти беше намерил отговора…
Изведнъж осъзна, че лекият ветрец, който още от пристигането им духаше непрекъснато, беше утихнал.
— Що за дяволска работа? Какво става тук? — Симънс изглеждаше силно обезпокоен.
Тръгнаха към кораба.
— Струва ми се, че и слънцето свети по-слабо — прошепна Морисън.
Не можеше да се каже със сигурност. Нощта беше далеч, но светлината като че ли наистина намаляваше…
Откъм водопада бързаха хора, мокрите им тела проблясваха. По заповед на капитана, един по един, всички бързо се скриха в ракетата. Само учените останаха при входа на люка и огледаха утихналия пейзаж.
— Какво направихме! — каза Иреймик. При вида на всички тези мъртви животни му се повдигаше.
По склона на хълма тичаха двамата, които бяха изпратени при колоната. Тичаха така, сякаш рогатият ги гонеше.
— Е, какво друго е станало? — попита Килпейпър.
— Дяволска работа, сър! — докладва Морини. — Колоната започна да се върти! Не стига, че е висока километър и половина, от метал с невъобразима якост, а сега тръгна да се върти!
— Какво ще правим? — осведоми се Симънс.
— Връщаме се на кораба.
Да, да, отговорът беше съвсем близко. Само още едно доказателство. Само едно…
Всички животни скочиха на крака! Птиците отново се извисиха в небето. Жирафоподобният се надигна, свирна и се затича. След него се устремиха и останалите. През полето се проточи дълга колона от невъзможни животни. Бягаха на запад, далече от земляните.
— Веднага се качвайте вътре! — изведнъж извика Килпейпър.
Отговорът беше налице. Вече имаше обяснението на всички странни явления и факти. Молеше се само да успее навреме да изведе кораба далеч от тази планета.
— По-бързо, по дяволите! Пригответе се за старт! — крещеше той на изумените хора.
— Ама оборудването ни е разхвърляно по тревата — възрази Симънс. — Не разбирам за какво е това бързане…
— Стрелци, при оръдията! — изрева Килпейпър, докато побутваше учените към люка.
Някъде на запад се мярнаха дълги сенки.
— Капитане, не сме завършили изследванията си…
— Молете се да останете живи! — каза Килпейпър, когато всички влязоха вътре. — Още ли не схващате? Затворете люка! Всичко да се уплътни!
— Имате предвид въртящата се колона? — Симънс тъкмо се канеше да възрази, но налетя в коридора на Морисън, сблъскаха се и едва не падна. — Сигурно някоя високоразвита цивилизация…
— Тази колона представлява ключ, поставен в недрата на планетата. — Килпейпър говореше и тичаше към командната кабина. — Ключ, с който я навиват. Така е построена тя — като детска играчка. Животни, реки, вятър — просто им се е развила пружината.