С грациозен скок тигърчето се носеше във въздуха, ушите му — присвити назад, устата — полуотворена, масивните му лапи се протегнаха като за таран. Максуел вдигна ръцете си инстиктивно, за да се защити, но те бяха отместени встрани, сякаш никога не са били там, лапите се стовариха на гърдите му и го приковаха на кушетката. Огромната муцуна с проблясващи зъби висеше точно над лицето му. Бавно, почти нежно саблезъбият наведе глава, дълъг, розов език, огромен и грапав като ренде, премина по лицето на Максуел.
Тигърчето започна мило да ръмжи.
— Силвестър! — извика един глас от вратата. — Силвестър, стига!
Саблезъбият облиза още веднъж лицето на Максуел с влажния си грапав като ренде език, седна на задните си лапи полуозъбен, с клепнали напред уши, и заразглежда Максуел с дружелюбен, възторжен интерес.
Максуел се помъчи да поприседне, като подпря кръст на възглавничките и рамене в облегалката на кушетката.
— Кой пък може да сте вие? — попита момичето, застанало на вратата.
— А-ми, аз…
— Що за нахалство — каза тя.
Силвестър измърка високо.
— Извинявайте, мис. Но аз живея тук. Или поне живеех. Не е ли това номер седем — двадесет и едно.
— Да, разбира се — каза тя. — Наех квартирата точно преди седмица.
Максуел поклати глава.
— Трябваше да се досетя. Мебелите са други.
— Накарах хазяина да изхвърли нещата — заговори тя. — Бяха направо отвратителни.
— Чакайте да отгатна — каза Максуел. — Стар зелен диван, съвсем протрит…
— И барче от орехово дърво — продължи момичето, — и чудовищен морски пейзаж, и…
Максуел вдигна глава уморен.
— Достатъчно. Моите неща сте изхвърлили.
— Не разбирам — рече момичето. — хазяинът каза, че предишният наемател е мъртъв. Нещастен случай, мисля.
Максуел се изправи бавно. Тигърчето също стана, дойде по-близо и нежно започна да се търка в краката му.
— Престани, Силвестър — скара му се момичето.
Силвестър продължи да се търка.
— Не му обръщайте внимание. Той е едно голямо бебе.
— Биомеханизъм ли е?
Тя кимна.
— Най-хитрото същество. Ходи навсякъде с мен. И рядко ми причинява тревоги. Не знам какво му става. Изглежда вие му харесвате.
Докато говореше, тя гледаше тигърчето, но сега рязко вдигна очи.
— Не ви ли е добре? — попита тя.
Максуел поклати глава.
— Нещо сте пребледнял.
— Малък шок. Сигурно е затова. Казах ви истината. По едно време наистина живеех тук. До преди няколко седмици. Станала е ужасна бъркотия…
— Седнете — покани го тя. — Ще пиете ли?
— Да, ако може. Казвам се Питър Максуел и съм от Факултета…
— Момент. Максуел ли казахте? Питър Максуел. Да, сега си спомням. Така се казваше…
— Да, знам — рече Максуел, — мъжът, който умря.
Той седна внимателно на кушетката.
— Ще донеса нещо за пиене — рече момичето.
Силвестър се примъкна по-близо и нежно сложи масивната си глава в скута на Максуел. Максуел го почеса зад ухото, а ръмжейки мило, Силвестър обърна леко глава, за да му покаже къде го сърби.
Момичето дойде с пиенето и седна до него.
— Все още не разбирам — каза тя. — Ако вие сте човекът, който…
— Цялата работа е някак си объркана.
— Трябва да кажа, че доста добре понасяте случилото се. Малко сте потресен, но не и сразен.
— Всъщност — призна Максуел — донякъде знаех. Казаха ми, разбирате ли, но аз не повярвах. А мисля, истината е, че сам не си разрешавах да повярвам.
Той вдигна чашата.
— Вие няма ли да пиете?
— Ако сте добре, ако се чувствате както трябва, ще взема и за себе си.
— О, добре съм — каза Максуел. — Ще успея да го преживея.
Той я погледна и за пръв път наистина я видя — стройна, спретната, с късо подстригана черна коса, дълги мигли, изпъкнали скули и очи, които му се усмихваха.
— Как се казвате? — попита той.
— Карол Хамптън. Историчка във Времето.
— Мис Хамптън, извинете за създадената ситуация. Бях заминал — извън планетата. Току-що се върнах. Имам ключ и той стана на вратата, а когато тръгвах, тук беше моят дом…
— Не е нужно да обяснявате.
— Да пием — каза той. — После ще стана и ще си отида. Освен…