— Искате да кажете, че има двама Пит Максуеловци.
— Така излиза.
— Ако бях на твое място — обяви Уп, — щях да ги съдя. Тези от транспорта, даже и убийство мъкнат на гърба си. Може да ги обрулиш много. Двамата с Духа ще ти свидетелстваме. Ходихме на погребението ти. Всъщност — продължи той — мисля, че ние с Духа също трябва да ги съдим. За психически тормоз. Най-добрият ни приятел — студен и неподвижен в ковчега, а ние — покрусени от скръб.
— И знаеш ли, наистина беше така — рече Духа.
— Не се съмнявам — вмъкна Максуел.
— Трябва да ви кажа — обади се Карол, — че и тримата приемате станалото много леко. Ето, единият от трима добри приятели…
— Какво искате от нас? — запита Уп. — Да пеем „Алилуйа“ навярно? Или да се подуем от плач и да се неначудим? Загубихме другар, сега той пак се върна и…
— Но единият Пит е мъртъв.
— Е — продължи Уп, — доколкото това засяга нас, той никога не е бил повече от един. И може би така е по-добре. Представяте ли си какво объркано положение щеше да се получи, ако бяха двама.
Карол се обърна към Максуел:
— А вие как мислите?
Той поклати глава.
— След един-два дни сериозно ще помисля за това. Но точно сега, струва ми се, отлагам тези размишления. Да ви кажа истината, само като ми дойде наум, изтръпвам. Но тази вечер съм с едно хубаво момиче, с двама стари приятели и с този голям саблезъб, ще оправдаем една бутилка, а по-късно ще си похапнем.
Той се усмихна весело. Тя сви рамене.
— Никога не съм виждала по-щура компания. Но ми харесва.
— На мен също ми харесва — обяви Уп. — Казвайте каквото си щете, но тази ваша цивилизация далеч превъзхожда едновремешната. Най-щастливият ден в живота ми беше, когато Времето ме грабна оттам точно в момента, когато няколко мои любящи братя от племето се готвеха да се нахранят с мен. Не че особено ги обвинявам, нали разбирате. Зимата беше дълга и сурова, снегът — дълбок, дивеч рядко се срещаше. Няколко души от племето решиха, че имат да уреждат сметки с мен. И няма да ви лъжа, май наистина имаха някакви сметки. Готвеха се да ме цапардосат по главата, и така да се каже, да ме стоварят в казана.
— Канибализъм! — ужаси се Карол.
— Да, естествено — продължи той. — В онези сурови първобитни дни, това беше съвсем приемливо. Разбира се, вие не можете да го проумеете. Никога не сте били наистина гладни, нали? До смърт гладни. Чак сбръчкани от глад…
Замълча и се огледа.
— Най-хубавото на тази култура е изобилието на храна — обяви той. — В онова време имаше превратности в живота. Ще убием мастодонт, ще ядем, докато почнем да повръщаме, после пак и…
— Съмнявам се — предупреди Духа, — че това е подходящ предмет за разговор на маса.
Уп погледна Карол.
— Трябва да признаете — настоя той, — че съм откровен. Имам ли предвид повръщам, казвам повръщам, а не повдига ми се.
Сервитьорът донесе питието, удряйки бутилката и кофичката с лед в масата.
— Сега ли ще поръчате? — запита той.
— Не сме решили още дали ще ядем в това отвратително заведение — каза Уп. — Да се натряскаме тук бива, но…
— Тогава, сър — рече сервитьорът и сложи сметката на масата.
Уп порови из джобовете си и извади пари. Максуел издърпа кофичката и бутилката по-близо и започна да разлива питието.
— Ще вечеряме тук, нали? — попита Карол, — ако Силвестър не получи обещаният от вас бифтек, не знам какво ще се случи. Беше толкова търпелив и добър, въпреки целия този мирис на храна…
— Той вече изяде един — подчерта Максуел. — Колко може да погълне?
— Неопределено количество — рече Уп. — В старо време такова чудовище виждаше сметката на цял лос с едно сядане. Казвал ли съм ви някога…
— Да, разбира се — обади се Духа.
— Но пържолата беше печена — запротестира Карол, — а той ги обича сурови. Освен това, беше и малка.
— Уп — каза Максуел, — докарай пак сервитьора тук. Добре го вършиш. Имаш глас за тая работа.
Уп махна с мускулестата си ръка и се провикна. Почака миг, но без резултат.
— Няма да ми обърне внимание — изръмжа Уп. — Може би не е нашият сервитьор. Никога не мога да ги различа тия маймуни. Всички ми се струват еднакви.
— Днес посетителите не ми харесват — заговори Духа. — Все ги наблюдавам. Нещо тревожно се носи из въздуха.
— Какво не е в ред? — попита Максуел.
— Твърде много от Английската литература са плъзнали насам. Това не е тяхното заведение. Тук идват повече хора от Времето и Свръхестествения.
— Имаш предвид тая работа с Шекспир ли?
— Възможно е — отвърна Духа.
Максуел подаде питието на Карол, а друга чаша бутна през масата на Уп.
— Срамота е, струва ми се, да не дават чаша и на вас — обърна се Карол към Духа. — Поне малко да смръкнете не можете ли?