7
— Този Уп — каза Карол, не мога да го забравя. И оная негова странна къща на края на света.
— Ще се обиди ако ви чуе да я наричате къща — отговори Максуел. — Тя е колиба и той се гордее с нея като с колиба. Скокът от пещера в къща би бил твърде голям за него. Щеше да се чувства неудобно.
— Пещера ли? Наистина ли е живял в пещера?
— Нека ви кажа някои неща са стария приятел Уп. Ужасен лъжец е. Не вярвайте на всичко, което разправя. За канибализма, например…
— Сега малко ми поолекна. Хора да се изяждат един друг!
— А канибализъм е имало наистина. Няма съмнение в това. На него може да се разчита само за сведения от общ характер. Но заговори ли за личните си преживявания, можете да се съмнявате.
— Странно — каза Карол. — Виждала съм го, чудила съм се понякога що за човек е, но никога не съм мислила, че ще се запозная с него. Всъщност и никога не съм искала. На някои хора им тегля чертата — и той беше между тях. Представях си го недодялан…
— Та той е недодялан — прекъсна я Максуел.
— Но и обаятелен.
Ясните есенни звезди хладно грееха дълбоко в тъмното небе. Шосето, почти празно, се виеше край хребета. Далече долу блещукаха разпрострелите се нашироко светлини на университетското градче. Вятърът бушуваше на хребета и донасяше слабия мирис на горящи листа.
— Огънят беше хубав — продължи Карол. — Питър, защо ние не си кладем огън? Толкова е просто. А и камина да се построи няма да е много трудно.
— Имало е време, преди няколкостотин години — обясни Максуел, — когато във всяка къща или почти във всяка къща е имало поне по една камина. А понякога и повече. Всичко това, цялата тая работа с огъня е отживелица, разбира се. В онези дни огънят е бил защитник, давал е топлина. Но вече безвъзвратно сме го надраснали.
— Не мисля. Просто сме го отминали и това е всичко. Обърнали сме гръб на тази част от нашето минало. Все още се нуждаем от огън. Навярно, една психологическа нужда. Примитивно може би, но у нас все трябва да има още нещо примитивно.
— Уп не би могъл да живее без огън — обясни й той. — Когато Времето го доведе, именно липсата на огън най-много го безпокоеше. В началото, след като го докараха тук, трябваше да го държат в плен, разбира се, или поне строг контрол, ако не наистина затворен. Но щом, така да се каже, си стана сам господар и получи парче земя в края на университетското градче, самичък си построи тази колиба. Груба, както той си искаше. И, разбира се, с камина. И с градина. Трябва да видите градината му. Идеята да се садят растения за ядене беше нова за него. За такова нещо в онова старо време никой не бил и помислял. Пирони, триони, чукове, дори дървеният материал се оказаха новост, пък и всичко друго. Но много лесно се приспособяваше. Залови се за новите инструменти и идеи, без ни най-малко да се дърпа. Нищо не го учудваше. За да построи колибата използва и чука, и триона, и трупите, и всичко останало. Но мисля, градината му се стори най-удивителното нещо — да отглеждаш яденето си сам, а не да ходиш на лов за него. Предполагам забелязахте, че дори сега се вълнува от голямото изобилие и лесната достъпност на храната.
— И на напитките — допълни Карол.
Максуел се засмя:
— Още една идея, която му хареса. Можем да кажем, че му е станала почти хоби. Прави си свое пиене. Има си казан за варене отзад, в бараката за дърва, и източва най-ужасната ракия, която човек е пил. Много страшно нещо.
— Но не е за гости — отбеляза Карол — Тая вечер пихме уиски.
— Само на приятели дава от ракията си. Тези буркани от компот, които отдели…
— Чудих се за какво са. Струваше ми се, че в тях няма нищо.
— Бистра, люта контрабандна ракия, ето какво имаше в тях.
— Казахте, че някога е бил пленник. А сега? Доколко е свързан с Времето?
— Под опека на Института е. Фактически, изобщо не е обвързан. Но да го пропъдиш, не можеш. Той е по-предан привърженик на Времето и от вас.
— А Духа? Той живее при Свръхестествениците, нали? Под опека на Института по Свръхестествени явления ли е?
— Едва ли. Духа е бездомна котка. Ходи, където си иска. Има приятели по цялата планета. Доколкото разбирам, той е голяма личност в Института по сравнителна религия към Хималайския университет. Но успява да се отбива и тук много редовно. Двамата с Уп се погодиха още щом Институтът по Свръхестествени явления направи първия си контакт с Духа.
— Пит, вие го наричате Дух. А какво е той в действителност?
— Как какво, Дух.
— А какво е това дух?
— Не знам. И не мисля, че някой знае.
— Но вие работите в Свръхестествения.
— Да, вярно, но винаги съм се занимавал с Мъничкия народ и по-специално с таласъмите, макар да са ме интересували и останалите. Дори баншите, а няма нищо по-коварно и безрасъдно от един банши.