— Знам. Така мислеше и полицията. Но друго обяснение нямаше, а полицията, както знаеш, се нуждае от някакво обяснение, за да приключи делото. Мястото беше безлюдно. Почти по средата на пътя за Резервата на таласъмите. Никой не е видял случилото се. Сигурно е станало, когато пътуват малко хора. Може би през нощта. Намериха го около десет часа сутринта. От шест часа вече са се движели хора, но вероятно са били на вътрешните, по-бързите пояси. Не биха могли да виждат много добре навън. Трупът сигурно е лежал там дълго преди да го намерят.
— И ти мислиш, че не е било нещастен случай, така ли? А може би убийство?
— Не знам. Такава мисъл ми мина през ума. Има едно странно нещо тук, необяснено до сега. Около тялото и във въздуха се усещаше необикновенна миризма. Особен дъх, никому неизвестен преди. Вероятно някой е открил, че сте двама. Някой е имал причини да не иска да сте двама.
— Но кой би могъл да знае, че сме двама?
— Хората от другата планета. Ако е имало хора…
И както си седеше и мислеше си спомни всичко, сякаш отново се намираше там. Кристална планета, или поне така му се стори, когато за пръв път я видя. Обширна, разпростряла се във всички посоки, кристална планета и кристално небе с кристални колони, издигнати от равнината явно до самото небе, макар краищата им да се губеха в млечната му белота, колони, извисяващи се нагоре, за да придържат небето. Това безлюдно място създаваше впечатление за една огромна, изоставена бална зала, цялата почистена и лъсната за бала, в очакване на музиката и танцьорите, които никога не са идвали и нямаше да дойдат, оставяйки залата вечно празна, светеща от изискан блясък и никому ненужно изящество.
Бална зала, но бална зала без стени, простираща се все по-нататък, не до хоризонта, защото изглежда там нямаше хоризонт, а до една точка, където небето, това странно млечно, стъклено небе се спускаше, за да се съедини с пода.
Той стоеше изумен в тази огромна необятност, необятност не от безкрайното небе, защото небето съвсем не беше безкрайно, не от големите разстояния, защото и разстоянията не бяха големи, а необятност в рамките на една стая, сякаш бе влязъл в къщата на великан, загубил се е и сега търсеше врата, без да има представа къде може да е тя. Място без нищо отличително, всяка колона точно като другата, по небето, ако това бе небе, нямаше облаци, всеки фут, всяка миля без никаква разлика, плоско място с кристална настилка, която се разпростираше по всички посоки.
Искаше му се да извика, да попита дали там има някой, но се страхуваше да вика — вероятно се опасяваше, макар тогава да не го разбираше и едва по-късно си го помисли, че и един единствен звук може да разпилее това студено бляскаво великолепие в облак леден прах. Защото мястото беше тихо, не се чувстваше и най-слабо шумолене. Тихо, студено, пусто и цялото му великолепие и белота се губеха в самотата.
Бавно, внимателно, страхувайки се, че и помръдването на краката му може да превърне целият този свят в прах, той се завъртя и с крайчеца на окото си зърна — не движение, а съвсем слабо усещане за трептене, сякаш там имаше нещо, но се местеше толкова бързо, че погледът не можеше да го улови. Той се спря, косата му настръхна, погълнат от чувството за пълна неизвестност, отколкото за действителна опасност, страхуваше се от неизвестност, толкова различна и отдалечена от нормалните наши представи, че човек, загледан в нея, можеше да полудее преди да има възможност да извърне поглед.
Нищо не се случи и той отново се раздвижи, обръщайки се внимателно малко по малко, и сега видя, че е стоял с гръб към нещо като съоръжение — машина? Инструмент? Механизъм?
И изведнъж разбра. Ето го странния уред, който го доведе тук, еквивалента на предавател и приемател на материя в този смахнат свят.
Но веднага му стана ясно, това не беше планетата от системата Енотовата кожа. За това място никога не е и чувал. Никъде в познатата вселена нямаше такова място. Станало е нещо нередно и са го запратили не на Енотовата кожа, закъдето се беше отправил, а на някъкъв далечен, забравен кът от вселената, в някакво пространство, до което вероятно човек не би проникнал и след милион години, толкова далече от Земята, че подобни разстояния той не можеше дори да си представи.
И отново едва доловимо движение, сякаш живи сенки мърдаха на кристалния фон. И докато наблюдаваше, това трептене премина в менящо се очертание, във фигура, и видя, че тук има много такива движещи се очертания и всички те са някакви странни, отделни същества, които сякаш с трептенето си поддържаха своята индивидуалност. Като че, помисли си той с ужас, тези неща някога са били хора, като че са извънземни духове.