— Аз ги възприех — каза той на Уп. — И сигурно съм ги възприел убедително. Или трябваше да го направя, или да ги отхвърля и да остана съвсем сам там, на тази кристална равнина. Човек от преди един век вероятно не би ги възприел. Щеше да се постарае да ги изгони от главата си като чисти въображения. Но аз съм прекарал твърде много време с Духа, за да се заблудя при мисълта за духове. Доста дълго съм работил със свръхестествени явления, за да се съмнявам в идеята за същества и условия извън човешките представи. И странното, успокояващото тук е, че те почувстваха как ги възприех.
— Значи така — запита Уп, — планета, пълна с духове?
Максуел кимна:
— Сигурно и по този начин може да се погледне на нещата. Но позволи ми да те попитам, какво в действителност е духът?
— Привидение — отвърна Уп, — дух.
— А какво имаш предвид под привидение? Дай ми определение за дух.
— Разбирам — разкая се Уп. — Малко се пошегувах, не се оправдавам. Не знам какво е дух. Дори Духа не знае какво точно е той. Просто знае, че съществува. Ако някой трябваше да знае, то това е той. Сам много е умувал, дълго го е премислял. Общувал е и с други духове, но нищо на лице. Затова, обърни се към Свръхестествения институт…
— Няма обяснение — каза Максуел.
— А дали не е някаква мутация? — предложи Уп.
— Колинз мислеше така, но нямаше привърженици. Аз също не се съгласявах с него. Но това беше преди да отида на кристалната планета. Сега вече не съм толкова убеден. Какво става, когато една раса достигне своя край, когато като раса тя е минала през детството, средната възраст и сега е стигнала старостта? Една раса, която умира, както умира човек, умира от старост. Какво прави тогава? Може да умре, разбира се. Това се очаква от нея. Но представи си, че има причина да не се умира, представи си, че поради някаква причина от първостепенно значение тя трябва още да упорства, да живее, не може да си позволи да умре.
— Ако състоянието на призрачност е някаква мутация наистина — каза Уп, — ако те знаят, че е мутация, ако са толкова развити, че могат да контролират мутацията…
Спря и погледна Максуел.
— И според теб, такова нещо ли е станало?
— Струва ми се възможно — отвърна Максуел. — Все повече и повече започвам да си го мисля.
Уп подаде буркана.
— Пий, имаш нужда. След като свършиш и аз ще глътна малко.
Максуел пое буркана, задържа го, но не пи веднага. Уп посегна към купчината дърва, взе един чукан с масивната си ръка и го хвърли в огъня. Сноп искри се понесоха към комина. Отвън, в нощта, вятърът стенеше край стряхата.
Максуел вдигна буркана и пи. Няколко глътки питие потекоха като лава в гърлото му. Задави се. Как му се искаше поне веднъж да може да пийне от това тук, без да се задави. Върна буркана на Уп. Уп го пое, после, без да пие, пак го свали и погледна през него Максуел.
— Ти каза: нещо, за което си заслужава да се живее. Някаква причина, поради която не трябва да умират, а да продължават съществуването си както могат.
— Така е — отвърна Максуел. — Информация. Знания. Планета, пълна със знания. Склад от знания. Съмнявам се дали и една десета от тях не надвишава два пъти нашите. А останалото е ново, неизвестно. За част от нещата не сме и сънували. Знания, които не бихме открили още милион години, ако изобщо някога ги открием. Допускам да са складирани електронно — атомите са подредени така, че всеки да носи по малко информация. Пазят се на железни листове, подобно страниците на книга, струпани са на големи купища и всеки слой атоми — да, подредени са на слоеве — носи отделна информация. Четеш първия слой, после преминаваш на втория. Пак като страниците на книга, всеки слой от атоми е страница, а слоевете са подредени един върху друг. На всеки метален лист — не ме питай, даже не мога да пресметна колко пласта атоми има на всеки метален лист. Стотици хиляди — предполагам.
Уп вдигна бързо буркана, отпи голяма глътка, част от питието се разплиска по косматата му гръд, а той силно се уригна.
— Не могат да изоставят тези знания — продължи Максуел, — трябва да ги предадат на някого, който може да ги ползва. Трябва да останат живи някак си, докато ги предадат. И там, за бога, се озовах аз. Упълномощиха ме да ги продам.
— Да ги продадеш! Група едва крепящи се духове! Какво биха могли да искат? Каква цена поставят?
Максуел вдигна ръка и избърса челото си, внезапно покрило се с пот.
— Не знам.
— Не знаеш ли? Как можеш да продадеш нещо, щом не знаеш колко струва, колко искат за него?
— Казаха, че ще ми съобщят по-късно. Казаха ми да открия заинтересования, а те ще ме известят за цената.