— Точно така — каза Максуел. — Сега вече може да не се чудим на това. Излиза, че е истина. Кристалната планета е от вселената, която е съществувала преди образуването на сегашната вселена. Виждаш ли, всичко са пресметнали. Разбирали са, че ще дойде време, когато всичката енергия ще умре и цялата мъртва материя ще започне бавно да се придвижва назад, за да образува друго космическо яйце, и това яйце пак ще експлоадира и ще роди друга вселена. Знаели са, че смъртта на вселената им наближава, и ако не направят нещо, тя ще бъде и тяхна смърт. И разработили план. Планетарен план. Изтеглили енергията и я складирали. Не ме питай как и откъде са я извлекли или пък са я складирали. Складирали са я някак си в самата материя на планетата, та когато останалата част от вселената почернее и умре, те още да имат енергия. Сложили са си покрив над планетата и са я превърнали в своя къща. Изработили са си двигатели, да насочват планетата така, че тя да бъде едно независимо тяло, независимо движещо се в пространството. И преди да започне свиването на мъртвата материя във вселената, те изоставили звездата си, по това време вече мъртва, черна сгурия, и тръгнали по свой път. И оттогава все така — едно население, останало от миналото, пътуващо на космически кораб-планета. Видели са как старата вселена умира, вселената преди нашата. Останали сами в пространството, в едно пространство без никакъв признак за живот, без нито един проблясък светлина, без нито едно трепване на енергия. Не знам, но може би те са видели и образуването на новото пламтящо космическо яйце. Може да са били много далеч от него, но да са го видели. И ако са го видели, видели са и експлозията, отбелязала началото на тази вселена, в която жевеем ние, ослепителния пламък, далече от тях, който изпратил пак енергията като мълния в космоса. Видели са как грейват червени първите звезди, видели са как Галактиката придобива определена форма. И когато тя вече е създадена, те се присъединяват към тази нова вселена. Можели са да ходят, в която си изберат Галактика и да влизат в орбита, около която си искат звезда. Можели са да се местят винаги, щом пожелаят. Били са космически цигани. Но сега краят наближава. Планетата, струва ми се, продължава да се държи, защото енергийният апарат още работи. Навярно планетата също си има предел, но той е далеч. Но расата умира, а в архивите са натрупани знания на две вселени.
— От петдесет милиарда години — допълни Уп. — Петдесет милиарда години познание.
— Най-малко толкова — каза Максуел. — А може и много повече.
Те седяха мълчаливо и мислеха за тези петдесет милиарда години. Огъня мънкаше нещо в комина. От далече до тях достигнаха ударите на часовника на консерваторията, който отчиташе времето.
9
Максуел се събуди. Уп го разтърсваше за раменете.
— Един тук иска да те види.
Максуел отхвърли завивките, пусна крака на пода, опипа слепешката за панталоните си. Уп му ги подаде.
— Кой е той?
— Казвал се Лонгфелоу. Противен, надут господин. Чака те навън. Разбираш ли, не смее да стъпи в колибата, страхува се от зараза.
— Тогава да върви по дяволите — и Максуел се приготви пак да се пъхне в леглото.
— Не, не — запротестира Уп. — Хич не ме интересува. Не се обиждам. Нищо не може да ме развълнува.
Максуел се навря в панталоните си, пъхна крака в обувките и подритна в тях.
— Имаш ли представа кой е този човек?
— Никаква — отвърна Уп.
Препъвайки се, Максуел мина при пейката до стената, сипа вода от кофата в умивалника, наведе се и наплиска лицето си.
— Колко е часът?
— Седем и нещо.
— Мистър Лонгфелоу изглежда е бързал да ме види.
— Сега е навън, ходи нетърпеливо напред-назад.
Лонгфелоу наистина беше нетърпелив.
Щом Максуел излезе от вратата, той избърза към него и му подаде ръка.
— Професор Максуел — рече той, — толкова се радвам да ви открия. Не беше лесно. Казаха ми, че може да сте тук — той погледна колибата и дългият му нос леко се сбръчка, — и аз се възползвах.
— Уп — обясни Максуел спокойно — е мой стар, скъп приятел.
— Може би ще се поразходим — предложи Лонгфелоу. — Утрото е необикновено хубаво. Закусихте ли вече? Не, сигурно не сте.
— Много по-лесно ще е, ако ми кажете кой сте.
— От администрацията съм. Името ми е Лонгфелоу. Личен секретар съм на ректора.
— Тогава, точно вие сте човекът, когото искам да видя — рече Максуел. — Нужна ми е среща с ректора възможно най-бързо.
Лонгфелоу поклати глава:
— Веднага ще ви съобщя, че това е абсолютно невъзможно.
Тръгнаха в крак по пътеката, която водеше надолу към шосето. От гъстите кестени край нея бавно падаха и летяха към земята удивителни, лъскави жълти листа. Долу, до шосето, един клен пламтеше ален на синия фон на утринното небе. А далече в това небе се носеха ято патици, подредени във формата на буквата „V“.