— Невъзможно ли? — започна Максуел. — Звучи като окончателен отговор. Сякаш сте го обмисляли и сте стигнали до това решение.
— Ако желаете да разговаряте с д-р Арнолд — каза му студено Лонгфелоу, — има си съответните канали. Трябва да разберете, че ректорът е зает човек и…
— Разбирам всичко това — прекъсна го Максуел. — Разбирам и за каналния ред. Неизброими ограничения, молба, минала от ръка на ръка, и един разговор, за който ще знаят толкова много хора…
— Професор Максуел, струва ми се, няма никаква полза да го усуквам. Вие сте настойчив човек, и доста упорит, мисля, а с такъв тип хора често е най-добре да се поставя въпроса направо. Ректорът няма да ви приеме. Не може да си го позволи.
— Защото сме били двама, навярно? И защото единият е мъртъв?
— Днешната преса ще е пълна с тия неща. Всички заглавия ще крещят, че един човек се е завърнал от гроба. Сигурно сте слушали радио или сте гледали телевизия.
— Не, не съм.
— Е, добре, но когато го сторите, ще разберете, че сте направили голяма сензация. И няма да крия, положението е много объркано.
— Искате да кажете скандално?
— Мисля, че може и така да се нарече. А ръководството си има достатъчно неприятности и без да се намесва в ситуация като вашата. Историята с Шекспир, например. В нея не можем да не се намесваме, но във вашата можем.
— Сигурно Шекспир и аз не сме най-голямата грижа на ръководството — каза Максуел. — То си има други проблеми — шумът около възраждането на дуела в Хайделберг, спорът за това, етично ли е да се наемат някои извънземни студенти във футболните отбори и…
— Не разбирате ли — просъска Лонгфелоу. — Какво става в университетското градче, ето кое е важното.
— Защо ръководството се прехвърли тук ли? Докато Оксфорд, Калифорния, Харвард и половин дузина още…
— Ако питате мен — отвърна Лонгфелоу сухо, — въпрос на лошо взето решение от страна на управителния съвет. Това създаде много трудности на Ректората.
— Какво ще стане — запита Максуел, — ако просто се кача на хълма, вляза в ректората и започна да удрям по бюрата?
— Много добре знаете. Ще ви изхвърлят.
— А ако взема със себе си и отряд журналисти от пресата и телевизията и те ме чакат навън?
— Тогава, предполагам, няма да ви изхвърлят. Може даже да стигнете до ректора. Но не мога да ви уверя, че при такива обстоятелства ще постигнете желаното.
— Значи ще загубя, каквото и да предприема.
— Всъщност — каза му Лонгфелоу, — тази сутрин дойдох със съвсем друга мисия. Нося ви хубава новина.
— Представям си. И каква залъгалка ще ми предложите, за да изчезна?
— Не е залъгалка — отвърна Лонгфелоу, много обиден. — Казаха ми да ви предложа поста декан на Експерименталния институт, който университетът създава на Готика IV.
— Имате предвид онази планета с вещиците и магьосниците ли?
— Великолепна възможност за човек, работещ във вашата област — настоя Лонгфелоу. — Планета, където магьосничеството се е развило без намесата на други разумни същества какъвто е случаят на Земята.
— На разстояние сто и петдесет светлинни години — продължи Максуел. — Далечко и навярно отегчително. Но сигурно заплатата е добра.
— Много добра наистина.
— Не, благодаря. Доволен съм от работата си тук.
— Работата ли? — попита Лонгфелоу.
— Да, защо? Освен ако сте забравили, че работя във факултета.
Лонгфелоу поклати глава:
— Вече не. Да не би да не си спомняте? Та вие умряхте преди повече от три седмици. Не можем да оставяме вакантните места непопълнени.
— Искате да кажете, че са ме заместили ли?
— Да, разбира се — отвърна му Лонгфелоу злобно. — И сега излиза, че вие сте без работа.
10
Сервитьорът донесе бърканите яйца и бекона, наля кафето, после се отдалечи и остави Максуел на масата. Зад широкия прозорец като синьо стъкло се простираше езерото Мендота и хълмовете се губеха пурпурни на другия бряг. По ствола на чворестия дъб, който се намираше точно до прозореца, се спусна катеричка, спря се с главата надолу и се загледа с малките си лъскави очи в седналия зад масата мъж. Един кафявочервен лист, поклащайки се от лекото топло въздушно течение, бавно полетя от една клонка към земята. На скалистия бряг, без да бързат, хванати за ръце, се разхождаха в утринната тишина край езерото момиче и момче.
Щеше да е възпитано и учтиво от негова страна, ако беше приел поканата на Лонгфелоу за закуска, каза си Максуел. Но до момента той получи всичко, каквото можеше да иска от личния секретар, и сега трябваше да е сам, да спечели малко време, за да оцени положението, да помисли, макар по всяка вероятност, време за размишления нямаше.