Но дори и да се е случило, все пак трябваше да го изясни. Освен това имаше работа, а нея не биваше да провали.
И ако някой сега го наблюдаваше, макар да не беше сигурен, че го наблюдават, нещата можеха да се усложнят. А може би това е без значение, каза си той. Разбираше, че най-трудно ще е да си уреди среща с Андрю Арнолд. Не е лесна работа да посетиш ректора на Планетарния институт. Той имаше къде по-сериозни грижи от това да слуша приказките на един обикновен професор. Особено пък ако този професор не може предварително да съобщи за какво желае да разговаря.
Ръцете му спряха да треперят, но той още ги държеше здраво стиснати. Ще излезе след малко оттук, ще се спусне по шосето и ще седне в един от вътрешните бързи пояси. След около час ще е отново в родното старо университетско градче и скоро ще разбере дали Дрейтън е казал истината. Ще се върне при приятелите си — Али Уп и Духа, при Харлоу Шарп, Алън Пристън и останалите. Пак ще се заредят буйни среднощни пирове в „Прасето и свирката“, дълги тихи разходки по сенчестите алеи и по езерото с кану. Ще има и беседи, и спорове, и стари предания, ще се върне онзи академичен ред, който оставя на човека време и да живее.
Откри с какво нетърпение очаква пътуването, тъй като шосето минаваше покрай хълма с Резервата на таласъмите. Не че там имаше само таласъми; имаше и много други създания от Мъничкия народ и всички те бяха негови приятели, или поне повечето му бяха приятели. Тролите понякога се гневяха, а да завържеш истинско и трайно приятелство със същества като баншите не беше лесно.
По това време на годината, помисли си той, хълмовете трябва да са красиви. Към Енотовата кожа той се отправи късно през лятото и тогава възвишенията още бяха облечени в тъмнозелената си мантия, но сега, в средата на октомври, те сигурно пламтят с всичките багри на есенните си одежди; виненочервеното на дъба, бляскаво червеното и жълтото на клена, и тук-таме яркият ален оттенък на пълзящите лози, който като нишка пробягва сред другите цветове. А въздухът ще мирише на ябълково вино, този странен, опияняващ аромат, идващ от гората само с умирането на листата.
Седеше там и мислеше за времето точно преди две лета, когато заедно с мистър О’Тул пътуваха нагоре по реката, в северната пустош, с надеждата някъде да установят контакт с призраци от старите оджибуейски легенди. Плаваха в прозрачно чисти води, през ноща палеха огньове в покрайнините на тъмните борови гори, ловяха риба за вечеря, издирваха дивите цветя, скрити сред горски поляни, преследваха множество животни и птици и добре си отпочинаха. Но призраци не видяха и в това нямаше нищо чудно. Твърде рядко са установявани контакти с Мъничкия народ на Северна Америка, защото, за разлика от полуцивилизованите, свикнали с хората духове на Европа, тези бяха истински рожби на дивата пустош.
Столът, на който седеше, гледаше на запад и през високите стъклени стени той виждаше стръмнините зад реката, издигащи се по древната граница на щата Айова — огромни, тъмнопурпурни масиви в рамка от бледосиньо есенно небе. На върха на една от стръмнините различи по-светлия корпус на Института по тавматургия, с персонал в голямата си част октоподни същества от планетата „Кентавър“. Гледайки тези бледи силуети на сградите, той си спомни, че често си е обещавал да посети един от летните им семинари, но така и не отиде.
Протегна се, отмести чантата, готвейки се да се изправи, но остана седнал. Още се задъхваше, в краката си чувстваше слабост. Думите на Дрейтън, както сам разбра, го бяха потресли повече, отколкото си мислеше и продължаваха да го смущават с ред закъснели реакции. Каза си, че е нужно самообладание. Не трябва да се вълнува така. Може да не е истина и вероятно не е. Няма смисъл да се безпокои толкова, докато не му се отдаде случай сам да разкрие всичко.
Стана бавно, наведе се да вдигне чантата, но за миг се поколеба, преди да се потопи в уморителния хаос на чакалнята. Хора — човешки и чуждоземни същества — бързаха целенасочено или стояха на малки групи и тълпи. Един белобрад старец, облечен в тържествен черен костюм — професор ако се съди по вида му, помисли си Максуел, — беше заобиколен от група студенти, дошли да го изпратят. Семейство влечуги се изтягаха върху няколко ниски канапета сложени встрани за такива като тях, неспособни да седят. Двамата възрастни лежаха с лице един към друг, разговаряха нежно с много съскане, характерно за речта на влечугите, а малките пълзяха по канапетата, пъхаха се под тях, играеха и се изтягаха по пода. В ъгъла, в малка ниша, някакво подобно на буре същество се търкаляше напред-назад по същия начин и вероятно със същата цел като човек, който върви напред-назад из стаята. Две паяковидни създания с тела, наподобяващи повече гротескни конструкции от кибритени клечки, отколкото от истинска плът и кръв, седяха клекнали един срещу друг. На пода бяха начертали с тебешир някаква груба игрална дъска, по нея бяха наредили множество странни фигури, които бързо местеха и когато играта напредна, започнаха възбудено да писукат.