— Нямам и намерение — отвърна Максуел.
Седяха в тихия кабинет и известно време, без да говорят, гледаха един към друг.
— Каква каша! — каза на края Пристън. — Каква чудесна каша! Не, Пит, вярвам, че тя ще ми достави удоволствие.
— Между другото — заговори Максуел — Нанси Клейтън ме покани тази вечер на прием. Чудих се дали няма някаква връзка, но защо пък трябва да има. Нанси ме е канила понякога.
Пристън се усмихна.
— Та ти си знаменитост, истински улов за Нанси.
— Не съм съвсем сигурен — отвърна Максуел. — Навярно е чула, че съм се появил. И е любопитна, разбира се.
— Да — сухо рече Пристън, — и е любопитна.
13
Максуел очакваше в колибата да го дебнат репортерите, но там нямаше никого. Очевидно не са разбрали, че се е настанил там.
Колибата се открояваше в сънливия късен следобед и есенното слънце заливаше като разтопено злато старите дъски на постройката. Пчели мързеливо жужаха в една леха с астри пред вратата, а няколко жълти пеперуди се носеха в мъгливия следобед по склона над шосето.
Максуел отвори вратата и пъхна глава вътре. Там нямаше никого. Уп беше излязъл да поскита някъде, а от Духа — никаква следа. Купчината главни тлееха червени в камината.
Максуел затвори вратата и седна на пейката пред колибата.
Далеч на запад, като тънко синьо оптическо стъкло блестеше едно от четирите езера на университетското градче. От изсъхналата острица и умиращата трева околността добиваше кафява и жълта окраска. Тук-таме пламтяха малки цветни островчета от пъстри групи дървета.
Топло и тихо — помисли си Максуел. Място, където можеш да си мечтаеш. Колко различно от онези, нарисувани преди толкова много години от Ламбърт, яростни, мрачни пейзажи.
Седеше и се чудеше защо тези пейзажи се набиха така здраво, така натрапчиво в ума му. Чудеше се още, откъде е могъл да знае художникът как потрепват призрачните обитатели на кристалната планета. Не е възможно да е просто съвпадение. Това не е нещо, което човек може лесно да си представи. Разумът подсказваше, че Ламбърт е знаел за тези призрачни хора, но пак разумът ясно отвръщаше, че е невъзможно.
А останалите същества, всичките други гротескни чудовища, разпръснати от Ламбърт по платната с безумна, яростна четка? Откъде са се намерили там? Откъде са дошли? Или те са само плод на фантазията на един луд, откъснат суров и кървящ, от един необикновено измъчен ум? Бяха ли обитателите на кристалната планета единствените достоверни създания, изобразени от Ламбърт? Това не изглеждаше съвсем правдоподобно. Някъде и някак си Ламбърт трябва да е видял и другите същества. А пейзажът, и той ли беше чисто въображение, нарисуван да поддържа настроението, създадено от тези същества? Или пък такъв е бил пейзажът на кристалната планета по времето, преди тя да е била завинаги заключена между пода и тавана си, и затворена за вселената? Но това, каза си той, е невъзможно, защото планетата е била оградена преди раждането на сегашната вселена. Най-малко преди десет милиарда години, а може и преди петдесет милиарда.
Максуел се размърда неспокойно. Във всичко това нямаше никаква логика. Абсолютно никаква логика. А той си имаше достатъчно неприятности и без картините на Ламбърт. Загуби работата си, лишиха го от имуществото му, сам той нямаше законните права на човешко същество.
Но всичко това не беше чак толкова важно, поне засега. На първо място стоеше въпросът за натрупаните знания на кристалната планета. И тези знания университетът трябва да ги има — маса знания, със сигурност повече от всичките знания в познатата Галактика. Някои ще са повторение на вече известни неща, разбира се, но ще има, в това не се съмняваше, други огромни области на познание, за които човек още не е и помислял. Малкото, което бе успял да види там, подкрепяше това му убеждение.
И все пак му се стори, че седи приведен над масата, почти колкото масичка за кафе, с камари метални листове, свалени от лавиците, и с прикрепено на очите приспособление за четене, за превод, наричайте го както щете.
В един металически лист се говореше за разума не с метафизически и философски понятия, а като за механизъм, използваха се термини и концепции, които той не можа да схване. Дълго се мъчи над терминологията, спомни си той, защото разбра, че пред него се намираше трактат от област на познание, недокосвана още от никого, но след малко го сложи настрана, тъй като не беше по силите му да го разбере. Имаше и друг метален лист, друга книга, която изглежда представляваше ръководство за употребата на различни математически принципи в социалните науки, макар че за някои от споменаваните социални науки той само можеше да гадае, опипвайки идеите също както слепец проследява летящи пеперуди. Там се намираха, припомни си той, историите не на една, а на две вселени. И история на биологията, в която се разказваше за формите на живот, така фантастични в самата си основа и функции, че изглеждаха невероятни. А един много тънък лист метал, толкова тънък, та се подвиваше и огъваше като хартия, докато работеше с него, се оказа до такава степен далеч от възможностите му да го разбере, че даже и не долови за какво се отнася. В друг по-дебел метален лист, много по-дебел, той прочете за мислите и философиите на тези същества и цивилизации, отдавна вече превърнали се в прах, и прочетеното го накара да се олюлее отвратен, оскърбен и ужасен, но и малко изумен пред пълната безчовечност на тези философии.