Чукането, спряло за миг, пак се поднови. Максуел се затътри към вратата и силно я отвори. Навън стоеше Скаридата, призрачен, искрящ в белота под слънчевите лъчи. Под един от крайниците, който сега му служеше по-скоро за ръка, отколкото за крак, здраво стискаше към тялото си увит в хартия пакет.
— За бога, влезте преди някой да ви е видял тук — каза рязко Максуел.
Скаридата влезе, а Максуел затвори вратата, чудейки се какво го е принудило да дойде.
— Не се безпокойте за жетварите на новини — рече Скаридата. — Внимавах, оглеждах се. Никой не ме следеше. Имам такъв глупав вид, че никой никога не ме следи. Никой никога не подозира у мен каквито и да е намерения.
— Щастие е да притежаваш такава особеност — отбеляза Максуел. — Мисля, че това се нарича защитна окраска.
— Дойдох пак от името на мис Нанси Клейтън. Знае, че сте заминали с малко багаж, че не сте имали възможност да си направите покупки или да се изперете. Не желае да ви обиди, натоварен съм да ви кажа това и добре да го подчертая, но иска да ви изпрати някои дрехи.
Той измъкна вързопа изпод мишницата си и го подаде на Максуел.
— Много мило от страна на Нанси.
— Тя е внимателен човек. Упълномощи ме да ви кажа и друго.
— Продължавайте.
— Ще дойде кола да ви заведе до къщата.
— Не е нужно — каза Максуел. — Шосето минава точно покрай тях.
— Още веднъж ме извинете — заяви твърдо Скаридата, — тя мисли, че така е най-добре. Разни същества сноват насам-нарам, за да разберат къде се намирате.
— Можете ли да ми кажете — запита Максуел, — как е узнала мис Клейтън къде се намирам?
— Наистина не знам — отвърна Скаридата.
— Добре тогава. Благодарете на мис Клейтън от мое име.
— С удоволствие — каза Скаридата.
14
— Ще ви закарам при задния вход — обясни шофьорът. — Отпред гъмжи от вестникари. По-късно ще си отидат, но сега са цели тумби. Мис Клейтън предположи, че няма да искате да ги срещате.
— Благодаря. Много сте внимателен.
И той си каза, че и сега както обикновено Нанси си бе присвоила привилегията да се разпорежда с живота на другите.
Къщата й се намираше на ниския склон, ограждащ западния край на езерото. Вляво водата нежно блестеше под току-що изгрялата луна. Фасадата на къщата се озаряваше от светлини, но задният вход беше тъмен.
Колата сви от магистралата и бавно се заизкачва по една тясна алея с масивни дъбове от двете й страни. Уплашена птичка с крясък литна, разтревожена и отчаяна заудря с криле и за миг попадна в светлината на фара. Две разярени кучета се спуснаха в тунела на алеята, разделиха се и затичаха от двете страни на колата.
Шофьорът се захили злорадо:
— Ако вървяхте пеш, жив щяха да ви разкъсат.
— Но защо? — попита Максуел. — Защо пък сега глутница кучета трябва да охраняват Нанси?
— Не са на мис Клейтън — отвърна шофьорът. — На друг са.
Въпросът беше на езика на Максуел, но той го сподави.
Шофьорът свърна в алеята, която минаваше под изящни арки и спря колата.
— През задната врата — каза той. — Не чукайте. После — право през вестибюла покрай витата стълба. Гостите са в приемната.
Максуел понечи да отвори вратата на колата, но се поколеба.
— За кучетата не се тревожете — успокои го шофьорът. — Познават колата. Слезе ли някой от нея, не го закачат.
Всъщност нямаше и следа от кучетата. Максуел бързо изкачи трите стъпала, отвори задната врата и стъпи във вестибюла.
Той беше тъмен. Слаба светлина проникваше по витото стълбище — явно бяха оставили на втория етаж да свети. Но само толкова, друго осветление нямаше. Някъде от предната част на къщата се чуваха приглушените звуци от пира.
Постоя миг, без да помръдне, очите му привикнаха с тъмнината и той видя, че вестибюлът продължаваше покрай витото стълбище, после зад него, и към средата на къщата. Там, отзад, имаше вероятно врата или пък рязък завой, който щеше да го отведе при гостите.
Чудно, помисли си той. Ако Нанси е инструктирала шофьора, да го доведе през задния вход, тя трябваше да прати някой да го посрещне или щеше да се погрижи да е светло, за да може да намери сам пътя.
Странно и много неудобно е да пристигнеш по този начин, да се придвижваш слепешката през вестибюла, за да търсиш другите. За миг си помисли да се обърне и да се отправи обратно към дома на Уп. Тогава си спомни за кучетата. Те щяха да са там, щяха да го чакат, а имаха вид на свирепи зверове.
Цялата работа не беше в стила на Нанси, каза си той. Нанси не би направила така. Тук имаше нещо нередно, нещо, което не му харесваше.