— Съжаляваме — рече Максуел.
— Почетният гост — изкрещя тя насреща им и едва не се разплака. — Той е почетен гост, а вие двамата го гоните из вестибюла, сякаш е мишка.
— Явно не сме му причинили големи повреди — каза Максуел. — Виждам, че е цял-целеничък. Нямаше да се изненадам, ако коремът му се беше разкъсал и всичките му буболечки се пръснеха по пода.
— Какво ще си помисли Нанси? — запита с негодувание Карол.
— Струва ми се, ще е във възторг — каза й Максуел. — Такова необикновено нещо не е ставало на приемите, откак огнедишащата амфибия от Копривната система запали коледната елха.
— Измисляш си — заяви Карол. — Не вярвам.
— Честен кръст — настоя Максуел. — Бях тук и го видях. Помагах при гасенето на пожара.
Долу, на пода, няколко от гостите държаха мистър Мармадюк и го обръщаха да застане на колелата си. Малки обслужващи роботи препускаха наоколо, обираха счупените чаши и забърсваха разлятото питие от пода.
Максуел се изправи на крака и Силвестър, дошъл съвсем близо до него, започна да се търка в краката му и да мърка.
Отнякъде беше пристигнала Нанси и разговаряше с мистър Мармадюк. В кръг около тях стояха множество гости и слушаха.
— На ваше място — предложи високо Карол — щях да си обирам крушите оттук колкото е възможно по-бързо. Не мисля, че ще сте добре дошъл.
— Напротив — отвърна й Максуел. — Тук аз винаги съм добре дошъл.
Той тръгна по стълбите. Силвестър величествено крачеше до него. Нанси се обърна и го видя, провря се през обкръжението и отиде да го посрещне.
— Пит! — извика тя. — Значи е истина. Ти си се върнал.
— Разбира се.
— Четох във вестниците, но не повярвах. Помислих го за номер или някаква шмекерия.
— Но нали ме покани — учуди се Максуел.
— Да съм те поканила?
Не се шегуваше. Виждаше се, че не се шегува.
— Искаш да кажеш, че не си изпратила Скаридата.
— Скаридата ли?
— Е, добре, нещо, което прилича на необикновено голяма скарида.
Тя поклати глава и гледайки лицето й, Максуел, малко поразен разбра, че тя остарява. Около ъглите на очите й имаше множество мънички бръчки, които козметиката не бе успяла да скрие.
— Нещо, наподобяващо скарида — продължи той. — Каза, че изпълнява твоя поръчка, че съм поканен на приема. Каза, че ще изпратят кола да ме доведе. Дори ми донесе дрехи, защото…
— Пит — прекъсна го Нанси, — моля те, повярвай ми. Не съм правила всичко това. Не съм те канила, но се радвам, че си тук.
Тя отиде по-близо до него и го хвана под ръка. Лицето й се сбърчи от едва сдържан смях.
— Интересно ще ми е да чуя, какво се случи между теб и мистър Мармадюк…
— Много съжалявам — започна Максуел.
— Не е нужно. Гост ми е и, разбира се, човек трябва да се отнася любезно към гостите си, но той наистина е ужасен. Пит, та той всъщност е досаден, сноб и…
— Не сега — предупреди я Максуел нежно.
Мистър Мармадюк се бе освободил от заобиколилите го гости и търкаляше колелата си към тях. Нанси се обърна насреща му.
— Добре ли сте? — запита тя. — Наистина ли?
— Много съм добре — отвърна мистър Мармадюк.
Той подкара към Максуел и от горната част на тантурестото му тяло изникна ръка като въже, гъвкава, напомняща повече на пипало, отколкото ръка, с три подобни на щипци пръсти в края й. Той я протегна и я надипли върху рамото на Максуел. При този допир Максуел инстиктивно поиска да се отдръпне, но наложи волята си и се принуди да не мърда.
— Благодаря ви, сър — каза мистър Мармадюк. — Много съм ви признателен. Струва ми се, спасихте живота ми. Точно когато паднах, ви видях как скачихте върху звяра. Много героична постъпка.
Притиснат силно до Максуел, Силвестър вдигна глава, отпусна долната си челюст и се озъби с беззвучно ръмжене.
— Нямаше да ви направи нищо лошо, сър — рече Карол. — Кротък е като котенце. Ако не бяхте побягнали, нямаше да ви гони. От глупост си е въобразил, че играете с него. Силвестър обича да играе.
Силвестър се прозя като показа всичките си зъби.
— Тази игра — отвърна мистър Мармадюк — никак не ми харесва.
— Когато ви видях да падате — обади се Максуел, — изплаших се за вас. За миг си помислих, че ще се пръснете.
— О, не е трябвало да се страхувате. Аз съм изключително жилав. Тялото ми е от чудесна материя. Силно и еластично.
Свали ръката си от рамото на Максуел и тя като намаслено въже увисна, гърчейки се във въздуха, за да се прибере обратно в тялото. По повърхността му Максуел не различи никакъв белег, който да показва къде е изчезнала.
— Моля за извинение — каза мистър Мармадюк. — Трябва да видя един човек. — Обърна колелата си и бързо отмина.