15
Максуел намери един уединен кът с два стола, прикрити зад голямо цъфнало растение в огромна мраморна саксия. Нямаше никого и той седна.
А отвъд неговият ъгъл приемът наближаваше своя край, гостите започнаха да намаляват. Една част си бяха отишли, а останалите сякаш попритихнаха. Ако още някой го попита какво е станало с него, каза си Максуел, ще го цапне по муцуната.
Ще обяснява, беше отвърнал на Карол миналата нощ, непрекъснато ще обяснява. И точно това правеше (е, не съобщаваше докрай истината), но никой не му вярваше. Гледаха го с изцъклени очи и го вземаха или за пиян, или смятаха, че им се подиграва.
А разбра, че всъщност над него се бяха подигравали. Поканен е на приема, но не от Нанси Клейтън. Нанси не му е изпращала дрехите, не му е пращала кола, да го доведе през задния вход, за да мине през вестибюла и покрай вратата, където го чакаше колесатият. Вероятността е едно към десет и кучетата да са на Нанси, но не си спомни да я запита.
Стана му ясно, че някой с много усилия, чрез трудни и сложни комбинации е осигурил на колесатия възможност да разговаря с него. Всичко беше толкова мелодраматично и миришеше толкова на нещо потайно, та ставаше смешно. Само че, някак си той не можеше да мисли за него като за нещо смешно.
Стисна чашата с две ръце и се заслуша в глъчката на приближаващия към своя край прием.
Надникна зад гъстата зеленина на засаденото в саксията растение, но не видя колесатия, въпреки че през по-голямата част от вечерта това същество се навърташе там.
Прехвърли разсеяно чашата в другата си ръка и разбра, че не му се пие повече. Беше пил доста, може би не чак толкова, но тук не беше място да се пие много, не се намира сред тесен кръг приятели, нито в дружеска обстановка, а при множество хора, непознати или малко познати, в една доста голяма и доста безлична стая. Беше уморен, по-изтощен, отколкото си мислеше. След малко ще стане, ще каже лека нощ на Нанси, ако е наблизо, и колкото е възможно по-безшумно ще се добере до колибата на Уп.
А утре? — запита се той. Утре трябва да свърши някои неща. Но тази вечер няма да мисли за тях. Ще почака до утре.
Вдигна чашата над ръба на мраморната саксия и я изля в пръстта.
— Наздраве — рече той на растението.
И внимателно, като се наведе бавно, за да не загуби равновесие, сложи чашата на пода.
— Силвестър, виждаш ли какво става тук? — запита един глас.
Той се обърна. Там, от другата страна на растението, стояха Карол и Силвестър.
— Хайде, влезте — покани ги той. — Тук си намерих скривалище. Ако вие двамата кротувате…
— Цяла вечер се опитвам да поприказвам с теб насаме, но все нямам възможност. Искам да знам каква беше тая работа двамата със Силвестър да гоните колесатия.
Тя влезе по-навътре в закътания ъгъл и застана в очакване на отговора.
— Аз бях не по-малко изненадан — отвърна той. — Направо ахнах при появата на Силвестър. Нямах и представа…
— Често ме канят — каза студено Карол. — Не заради мен самата, разбира се, колкото и да те учудва това, а заради Силвестър. Той е добра тема за разговор.
— И все пак ти си в по-изгодно положение от мен — продължи Максуел. — Аз въобще не съм канен.
— Но въпреки това си тук.
— Само не ме питай как. Малко трудно ще ти обясня.
— Силвестър винаги е бил възпитан — рече тя укорително. — може би малко лаком понякога, но винаги джентълмен.
— Да, знам — съгласи се Максуел. — Влияя лошо почти на всеки.
Тя заобиколи докрай растението и седна на другия стол.
— Няма ли да ми кажеш каквото те попитах?
Той поклати глава.
— Не знам дали ще мога. Беше малко объркано.
— Не помня да съм срещала човек, който да ходи по нервите на другите повече от теб. Не е честно.
— Между впрочем — запита той — ти видя картината, нали?
— Да, разбира се. За нея беше целия този прием. Картината и онзи смешен колесат.
— Забеляза ли нещо необикновено?
— Необикновено ли?
— Да, в картината.
— Мисля, не.
— Горе на хълма има малък куб. Черен, намира се на върха. Прилича на Артефакта.
— Пропуснала съм го. Не я разгледах много внимателно.
— Но гномите си видяла, предполагам.
— Да, забелязах ги. Или най-малкото, приличаха на гноми.
— А онези, другите същества — продължаваше Максуел. — Те изглеждаха някак си по-различни.
— По-различни от какво?
— По-различни от другите създания, рисувани обикновено от Ламбърт.
— Не знаех — каза тя, — че си специалист по Ламбърт.
— Не съм — възрази той. — Тази сутрин, след като научих за приема и за картината, която Нанси има, отидох в библиотеката и изрових една книга с репродукции от негови творби.