— Но какво от това, ако са различни? — запита Карол. — Нима художникът няма право да рисува каквото си иска?
— Разбира се, че има. Не става въпрос за това. Но рисунката изобразява Земята. Или поне, ако това е Артефакта, а аз мисля, че е така, тогава тя изобразява Земята. Но не тази Земя, не Земята, която познаваме. Вероятно Земята от Юрската епоха.
— А според теб другите му картини не изобразяват ли Земята? Би трябвало да я изобразяват. По времето на Ламбърт не е имало какво друго да се рисува. Нямало е пътувания из космоса, истински пътувания из космоса, ходели са само до Луната и Марс.
— Но във въображението си те са пътували из космоса — каза й Максуел. — Имало е мислено пътуване и в космоса, и във времето. Нито един художник не е бил ограничаван от мястото и времето. Разбира се, всички си мислят, че Ламбърт рисува в сферата на фантазията. Но след тази вечер аз се чудя дали не е рисувал действителни гледки с действителни същества, места, където е бил.
— Възможно е да си прав — съгласи се Карол. — Но как е могъл да стигне дотам? Тази работа с Артефакта е любопитна, разбира се, но…
— Не нямам предвид това, за което Уп винаги говори — обясни той. — Спомня си за таласъмите, и за тролите, и за останалите от Мъничкия народ още от времето на неандерталските си дни. Но казва, че тогава е имало и други. Други, по-лоши. Злобни, пакостни — и неандерталците до смърт се плашели от тях.
— И ти смяташ, че на картината може да са и съществата, за които си спомня Уп?
— Помислих си го — призна той. — Чудя се дали Нанси ще има нещо против да доведа утре Уп, за да види рисунката.
— Сигурно не, но всъщност, това не е необходимо — рече Карол. — Направих снимки на картината.
— Но ти…
— Разбира се, знам, така не бива. Но аз попитах Нанси и тя ми каза, че няма нищо против. Какво друго можеше да каже? Не съм правила снимките да ги продавам или нещо такова. Просто снимах, да си ги имам, за мое собствено удоволствие. Трябваше навярно да ми се отплати, че доведох Силвестър със себе си и толкова хора можаха да го видят. Нанси разбира каква сметка има от това и не можеше да ми откаже. Ако желаеш Уп да ги погледне…
— Искаш да кажеш, че ще ги дадеш ли?
— Разбира се, ще ги дам. И моля те, не ме обвинявай, че съм направила снимки. Това е начин да си оправим сметките.
— Да си оправиш сметките ли? С Нанси?
— Не с нея точно, а с всички онези, които ме канят на гости. С всички, които го правят. Защото всъщност, не аз съм им нужна. Силвестър канят. Сякаш е обучена мечка или някой клоун. А, разбира се, за да го доставят на приемите си, трябва да поканят и мен. Но аз знам защо ме канят и те знаят, че знам, и продължават да ме канят.
— Мисля, че разбирам — каза той.
— А аз мисля, че е много високомерно от тяхна страна.
— И аз.
— Ако ще показваме снимките на Уп, най-добре е да тръгваме. Приемът е към края си. А ти категорично няма да ми кажеш какво стана с колесатия, така ли?
— По-късно. Не точно сега. Може би по-късно.
Напуснаха мястото си иззад саксията с растението и провирайки се между отделните групички от гости, прекосиха стаята и се насочиха към вратата.
— Трябва да издирим Нанси — предложи Карол — и да се сбогуваме с нея.
— Друг път — отвърна Максуел. — Можем да й напишем бележка или да й телефонираме, за да й кажем, че не сме я намерили, да й благодарим за вечерта, да й кажем колко добре сме прекарали, че нейните приеми са от тези, които се опитваме никога да не пропускаме, колко сме харесали картината, колко умно е постъпила като се е сдобила с нея и…
— Престани да се правиш на клоун — прекъсна го Карол. — Много се насилваш. Не го правиш твърде добре.
— Знам, но винаги се опитвам.
Стигнаха до вратата и се спуснаха по каменно стълбище, което водеше към шосето.
— Професор Максуел! — извика един глас.
Максуел се обърна. По стълбите слизаше Чърчил.
— Моля ви за момент, Максуел — каза той.
— Да, какво има Чърчил?
— Една дума. Насаме, ако дамата няма нищо против.
— Ще те почакам на шосето — рече Карол на Максуел.
— Не се тревожи — отвърна й Максуел. — Ей сега ще се оправя с него.
— Не, ще почакам. Не искам неприятности.
Максуел изчака, докато Чърчил слезе бързо по стълбите. Мъжът, леко задъхан, се протегна да хване Максуел под ръка.
— Цяла вечер се опитвам да се добера до вас — започна той, — но вие бяхте непрекъснато обкръжен от хора.
— И какво желаете? — попита го рязко Максуел.
— Колесатият — отвърна Чърчил. — Не му обръщайте внимание. Не познава нашите обичаи. Не знаех какво възнамерява да прави. Всъщност казах му да не…