— Тоест сте знаели, че колесатият може да ме причака?
— Казах му да не го прави — запротестира Чърчил. — Казах му да ви остави на мира. Много съжалявам, професор Максуел. Повярвайте ми, направих всичко възможно.
Максуел вдигна рязко ръка и сграбчи Чърчил отпред за ризата, осука я и го придърпа по-близо до себе си.
— Значи вие сте човекът на колесатия! — извика той. — Вие му придвижвате работите. Вие сте направили офертата за Артефакта и сте я направили за колесатия.
— Каквото съм направил — обяви сърдито Чърчил, — си е моя работа. Изкарвам си хляба с посредничество.
— Колесатите не са хора. Един господ знае какво е колесатият. На първо място, кошер, пълен с насекоми. Но какво друго — не знам.
— Съвсем законно е — каза Чърчил. — Има право да сключва сделки.
— А вие имате право да му помагате. Имате право да получавате възнаграждение от него. Но внимавайте как ще го спечелите. И не ми заставайте на пътя.
Той рязко отблъсна Чърчил от себе си. Мъжът се олюля, загуби равновесие, падна и преди да успее да се задържи, се търкули през няколко стъпала. Остана да лежи там проснат, без да се опитва да стане.
— В правото си съм да ви изхвърля през стълбите и да счупя гадния ви врат — каза Максуел.
Вдигна поглед към къщата и видя, че на вратата се беше събрала малка група хора, които го гледаха. Гледаха го и мърмореха помежду си.
Завъртя се кръгом и заслиза по стълбите.
Долу Карол отчаяно се беше вкопчила в обезумелия саблезъб.
— Милсех си, че ще се изскубне, ще се качи и ще разкъса тоя човек на парчета — задъхано рече тя. И погледна Максуел с нескрито възмущение. — С никого ли не можеш да се разбереш по човешки? — запита тя.
16
Максуел слезе от шосето там, където то се пресичаше с началото на „Падината на хрътките“ и застана за миг загледан в стръмните урви и резките очертания на есенните скали. Недалеч в падината, през обагрените в червено и жълто листа, съзря голия каменист склон на Котешката бърлога и там, горе, високо в небето, точно зад най-изпъкналите скали, знаеше, че ще намери замъка на таласъмите и един О’Тул, който живееше в него. А някъде в тази пустош беше и покритият с мъх мост, който служеше за свърталище на тролите.
Още беше ранна утрин, тъй като потегли доста преди зазоряване. По тревата имаше ледена роса и тя блещукаше по големите урви, неогряти още от слънцето. Въздухът имаше вкуса на вино, небето беше толкова бледо нежно синьо, сякаш без цвят. И над всичко това, над целия пейзаж витаеше чувството за някакво странно очакване.
Максуел мина по високия, сводест пешеходен мост, извил се над двойното шосе, и от другата страна намери пътека, която водеше към падината.
Дърветата го заграждаха отвсякъде и той вървеше през една притаила дъх приказна земя. Откри, че се движи бавно и внимателно, да не би някое бързо движение или звук да наруши горската тишина. От клонестия балдахин се спускаха листа, трепкащи разноцветни криле нежно падаха на земята. Пред него изтича мишка. Свила се в бързината като топка, тя се промуши през окапалите листа и изчезна, без дори да изшумоли. Далече в падината изпищя сойка, но сред дърветата този писък прозвуча приглушен, смекчен от присъщата му пронизителност.
Пътеката се разделяше. Лявото разклонение продължаваше към падината, дясното свиваше към скалата. Максуел пое по дясната пътека. Предстоеше му дълго, уморително изкачване, но реши, че няма да бърза и често ще почива. Грехота е в такъв ден, каза си той, да не спира за почивка колкото се може повече, а да пести времето, което в края на краищата щеше да го лиши от това място, изпълнено с багри и тишина.
Пътеката беше стръмна, с много завои, за да се избегнат масивните камъни по земята, закотвени в почвата, посивели от лишеи. Плътно го заобикаляха стволовете на дърветата, грубата тъмна кора на вековния дъб, атлазената белота на брезите с малки, светлокафяви петна там, където тънката кора се е обелила, но още се държи и полюлява на вятъра. Сред съборените по земята клони се издигаше отрупана със сочни плодове червена пирамида, а изсъхналите листа висяха като парцалива пурпурна мантия.
Максуел се изкачваше бавно, пестеше силите си, често се спираше да се огледа и да усети есента, обвила всичко наоколо. Накрая стигна поляната на феите, където от заклинанието на тролите се бяха спуснали с автолета на Чърчил. А право оттук, нагоре по пътеката се стигаше до хълма, където се намираше замъкът на таласъмите.
Постоя за миг на поляната, отпочина си и пак тръгна да се изкачва. Добин, а може и друг кон, който много приличаше на него, пасеше оскъдната трева, останала тук-таме на купчинки из ограденото с пръти пасище. Няколко гълъба прехвръкнаха край кулата на замъка, но други признаци на живот нямаше.