Внезапно крясъци нарушиха утринната тишина и от отворената врата на замъка излязоха група троли, които се движеха бързо и в странен строй. Бяха в три редици, и на всяка от тях през раменете имаше въже, точно както, помисли си Максуел, на старата картина „Бурлаци на Волга“. Добраха се до подвижния мост и сега Максуел видя, че трите въжета са привързани към един голям одялан камък, той се влачеше зад тях, и удареше ли се в моста, вдигаше тъп шум, който отекваше надалеч.
Старият Добин диво цвилеше, риташе нагоре с копита и буйно галопираше от вътрешната страна на оградата.
Тролите с големи зъби, блеснали на кафявите им сбръчкани, злобни лица, със сплъстени коси, които сега сякаш стърчаха повече от всякога, слизаха тежко по пътеката, влачеха огромния камък зад себе си, а той вдигаше кълба прах, когато се забиваше в земята.
От портата зад тях, разгорещени излязоха на рояк таласъми, въоръжени с тояги, мотики, вили, явно с всичко, което им е под ръка.
Максуел отскочи от пътеката, когато тролите връхлетяха отгоре му. Бягаха мълчаливо, с голяма решителност, въжетата се опъваха от товара, а ордата таласъми ги следваше с диви, войнствени викове и крясъци. Най-отпред на отряда таласъми тежко бягаше О’Тул, лицето и шията му бяха посинели от гняв, в ръката си размахваше малка тояга.
На мястото, където Максуел се отстрани от пътеката, тя изведнъж започваше стръмно да се спуска надолу по каменистия склон към поляната на феите. На самия ръб на стръмнината каменният блок силно отскочи, тъй като предният му край се удари в ръба на една скала. Въжетата увиснаха отпуснати, а камъкът падна, подскочи още веднъж и после с разхлабени въжета се затъркаля стремително надолу.
Един от тролите погледна назад и нададе обезумял, предупреждаващ вик. Другите пуснаха въжетата и се пръснаха. Каменният блок се носеше надолу и с всяко ново завъртане набираше по-голяма скорост. Удари се в поляната на феите, изрови голяма дупка, отскочи за последен път във въздуха, стовари се в тревата и се плъзна, като изкърти чимове и изрови грозна дупка на танцувалната площадка. Блъсна се в огромен бял дъб в другия край на поляната и накрая спря.
Таласъмите с рев преследваха тролите по хълма, пръснаха се из гората, за да гонят крадците на камъка. Носеха се викове на страх, писъци на ужас, примесени с шума на множество тела минаващи през шубразите.
Максуел прекоси пътеката и закрачи към оградата. Старият Добин се беше успокоил и стоеше, подпрял долната си челюст на един от най-високите пръти, сякаш се нуждаеше от подпора. Гледаше втренчено надолу по хълма.
Максуел протегна ръка и погали коня по шията, нежно подръпна ухото му. Добин наклони мило очи към него и размърда горната си устна.
— Надявам се — каза му Максуел, — не очакват от теб да изтеглиш обратно камъка. Стръмно е и изкачването ще трае дълго.
Добин трепна безразлично с ухо.
— Доколкото познавам О’Тул — продължи Максуел, — не мисля, че ти ще трябва да свършиш това. Успее ли да хване тролите, те ще го направят.
Сега врявата по хълма стихна и след малко пуфтящ, с малката тояга през рамо, по пътеката се заизкачва О’Тул. Лицето му още беше мораво, но явно по-скоро от изтощение, отколкото от гняв. Бързаше към оградата и Максуел се запъти да го посрещне.
— Моля за най-големи извинения — рече мистър О’Тул с толкова тържествен глас, колкото успя при своята задъханост. — Зърнах те и се зарадвах на присъствието ти, но бях много сериозно и неотложно зает. Ти, струва ми се, стана свидетел на тази подла случка.
Максуел кимна.
— Задигнаха ми камъка за качване — беснееше мистър О’Тул. — Със злобното намерение да ме накарат да ходя пеш.
— Пеш ли? — запита Максуел.
— Да, разбирам, слабо схващаш смисъла на случилото се. Камъкът ми, на който трябва да се покатеря, за да яхна стария Добин. Без камък за качване няма конна езда и аз нещастният трябва да бъхтя пешком, много да страдам и да се задъхвам.
— Разбирам — отвърна Максуел. — Прав си, най-напред не схванах смисъла.
— Тия мръсни троли — продължи мистър О’Тул, скърцайки със зъби от ярост, — пред нищо не се спират. След камъка ще дойде ред на замъка, парче по парче, камък по камък, докато остане само голата скала, на която някога са го издигнали. При тези обстоятелства е необходимо зародишът да се убие бързо и решително.
Максуел рязко обърна поглед надолу.
— И какво излезе накрая? — запита той.
— Подгонихме ги с викове — каза таласъмът с някакво задоволство. — Разпръснаха се като яребици. Ще ги измъкнем изпод скалите, от скривалищата им в храстите и ще ги впрегнем като мулета, на каквито всъщност поразително приличат, и те най-усърдно ще довлекат камъка обратно на мястото му.