— Връщат си, загдето им разруши моста.
Мистър О’Тул се олюля от раздразнение.
— Грешиш! — извика той. — От велико състрадание към тях, което те не заслужават, се въздържахме да не го разрушим. Само две малки камъчета и това е всичко, две малки камъчета и много шум около тях. Тогава те развалиха магията над летящата метла и над сладката Октомврийска бира, а ние — простодушни и добри по природа им простихме и всичко останало.
— Направили са магията над бирата ли? Мислех, че е невъзможно, щом веднъж някои химически необратими изменения…
Мистър О’Тул отправи презрителен поглед към Максуел.
— Дрънкаш на научния си жаргон, който е подходящ за заблуди и глупости. Не мога да проумея интереса ти към тая ваша наука, когато можеш да овладееш магията, стига само да ни попиташ и да пожелаеш да я научиш. Но да ти призная, след като отървахме бирата от магията нещо не бе съвсем в ред с нея. Все се усеща слаб мирис на мухлясало. Но по-добре такава, отколкото никаква. Само ела с мен и ще я опитаме.
— През целия ден нищо по-хубаво не се е казало — отвърна Максуел.
— Тогава да се оттеглим — извика мистър О’Тул — в изложените на течение зали, построени толкова неумело от вас, побърканите хора, които са си мислели, че безумно обичаме развалините. Да се нагостим с халби пенливо пиво.
В изложената на течение огромна зала на замъка мистър О’Тул източи бира от едно грамадно буре, поставено върху две магарета за рязане на дърва, и донесе халбите върху грубо одяланата маса пред голямата каменна камина, където слабият, тлеещ огън димеше неприятно.
— И най-голямото кощунство е — продължи мистър О’Тул като вдигна халбата си, — че извършиха това глупаво престъпление с камъка, когато ние, таласъмите се готвим за помен.
— Помен ли каза? Извинявай. Не съм знаел…
— О, не е от нас — побърза да съобщи мистър О’Тул. — С изключение на мен самия, цялото таласъмско племе е в отвратително добро здраве. Обредът е за Банши.
— Но Банши не е умрял.
— Не е умрял, но умира — обясни мистър О’Тул. — О, колко жалко. Да си последният от една велика и благородна раса в този резерват, а онези, които все още са останали някъде по света, могат да се преброят и на по-малко от пръстите на едната ти ръка.
Той вдигна халбата, навря муцуната си в нея и започна да пие дълго и с наслаждение. Когато я сложи на масата, по бакембардите му имаше пяна, но не си направи труда да я избърше.
— Умираме по особен начин — каза той печално. — Планетата се измени. Всички ние от Мъничкия народ и някои не чак толкова малки се спускаме в долината, където падат гъсти сенки, изчезваме от погледа на живите същества и там настъпва краят ни. Само като си помисля за Банши, иде ми в земята да потъна от срам, защото въпреки множеството ни недостатъци, ние сме добър народ. Дори тролите, преди да деградират, имаха като цяло някои малки добродетели, но заявявам, сега са лишени и от тях. Несъмнено открадването на камъка за качване е много подъл номер и ясно показва, че им липсва всякакво благородство на духа.
Доближи отново халбата до устата си и с няколко големи глътки я изпразни. Удари я в масата и погледна все още пълната халба на Максуел.
— Изпий я — настоя той. — Изпий я, за да ги напълня пак и да понаквасим още малко гърлата си.
— Ти продължавай — каза му Максуел. — Срамота е да се пие бира като вас. Трябва да се опитва на малки глътки, за да се оцени.
Мистър О’Тул сви рамене.
— Прасе съм, няма съмнение. Но това е освободена от магия бира и не бива да се маем много-много с нея.
Въпреки това, той стана, затътри се към бурето и отново напълни халбата си. Максуел вдигна своята и отпи. Бирата, както беше казал мистър О’Тул, имаше вкус на застояло — дъх, напомнящ дим от запалени листа.
— Е? — запита таласъмът.
— Има странен вкус, но е апетитна.
— Някой ден ще срина тоя мост на тролите — рече мистър О’Тул с внезапно надигнал се гняв. — Камък по камък, и мъха най-внимателно ще изстържа, за да махна магията от камъните, и с чук ще ги разбия на множество малки парчета, ще закарам парчетата на някоя канара и оттам ще ги разпръсна надлъж и нашир, та цяла вечност да не могат да ги съберат. Въпреки че много труд ще е нужен за това. Но изкушението е голямо. Най-нетръпчивата и сладка бира, варена някога, а я погледни сега. Същинска помия. Едва ли и за свине е годна. Но е страшен грях да се изхвърли дори толкова отвратително на вкус питие, щом все пак е бира.