Сграбчи халбата и рязко я обърна към лицето си. Адамовата му ябълка заподскача и той не свали халбата, докато всичката бира не изчезна.
— И ако причиня твърде много повреди на този най-гнусен от всички мостове — продължи той, — и ако тези мерзавци тролите отидат да се оплачат на властите, вие, хората, ще ме призовете да обясня какво мисля, а не трябва да бъде така. В един живот по правила няма достойнство, няма и радост. Проклет да е денят, когато е възникнала човешката раса.
— Приятелю мой — рече Максуел поразен, — преди никога не си ми говорил по тоя начин.
— Нито на теб, нито на който и да е друг човек — каза таласъмът. — А от всички хора на света само пред теб мога да разкрия чувствата си. Но може би прекомерно се разприказвах.
— Знаеш много добре, че никому няма да кажа и дума от разговора ни.
— Да, разбира се — каза мистър О’Тул. — Не за това се тревожа. Ти си почти от нашите. Толкова си близък с таласъмите, колкото изобщо е възможно за един човек.
— Правиш ми чест — отвърна му Максуел.
— Ние сме древни, по-древни струва ми се, отколкото човешкия ум може да си представи. Не искаш ли да видиш сметката на това гнусно питие, за да започнеш нова чаша?
Максуел поклати глава.
— Ти продължавай, напълни си пак халбата. Аз ще си седя тук и ще се наслаждавам на моята, вместо да се давя в нея.
Мистър О’Тул направи още едно пътешествие до бъчвата и се върна с препълнена халба, трясна я на масата и сам се настани изискано и удобно.
Много години са минали — каза той, клатейки тъжно глава. — Страшно отдавна е било и тогава един гаден малък примат идва и ни разваля всичко.
— Много отдавна… — изрече Максуел. — Още в Юрския период ли?
— Говориш със загадки. Не разбирам термина. Но ние сме били много различни видове, а днес сме малко и не в такова разнообразие. Отмираме доста бавно, но неумолимо. И ще осъмнете някой ден, когато не ще може да откриете нито един от нашите. Тогава вие, хората, ще имате всичко за себе си.
— Разстроен си — предупреди го Максуел. — Знаеш, че не това искаме. Положили сме толкова усилия…
— Усилия от любов ли? — запита таласъмът.
— Да, дори бих казал, с много любов.
Няколко сълзи потекоха по бузата на таласъма и той вдигна косматата си груба ръка, за да ги избърше.
— Не ми обръщай внимание — рече той на Максуел. — В страшно лошо настроение съм. То е заради Банши.
— Банши приятел ли ти е? — запита с известна изненада Максуел.
— Не ми е приятел — отвърна мистър О’Тул. — Той е от едната страна на линията, аз — от другата. Стар враг е, но все пак е един от нашите. Един от истински древните. Задържа се по-дълго от другите. И с повече съпротива умира. Всички останали са мъртви. А в дни като този старите различия бързо изчезват. Не можем да седим при него като при умиращ, както съзнанието повелява, но и без да вършим това, ние му засвидетелстваме почитта си с помен. И тогава тези ниско пълзящи троли, без капка чест у тях…
— Искаш да кажеш, че никой, никой тук, в резервата, не може да поседи при умиращия Банши.
Мистър О’Тул уморено поклати глава.
— Нито един от нас. Против законите е, нарушава се старият обичай. Не мога да те накарам да разбереш. Той е от другата страна на линията.
— Но е съвсем сам.
— В един трънков храст — обясни таласъмът — до хижата, където му беше убежището.
— На трънков храст ли?
— В тръните — рече таласъмът — се крие вълшебство, в самото дърво…
Той се задави, грабна бързо халбата и я вдигна към устата си. Адамовата му ябълка заподскача.
Максуел бръкна в джоба на сакото си и измъкна снимката на изгубената картина на Ламбърт, която висеше снощи на стената у Нанси Клейтън.
— Мистър О’Тул, трябва да ви покажа нещо.
Таласъмът остави халбата.
— Да видя, тогава. Толкова заобикалки, а ти си имал нещо определено да свършиш.
Той посегна за снимката и наведе глава, за да я разгадае.
— Тролите, разбира се — рече той. — Но тези, другите, не познавам. Сякаш ей сега ще се сетя, а не мога. Има предания, стари, стари предания…
— Уп видя картината. Ти, разбира се познаваш Уп?
— Големият варварин, който претендира да ти е приятел.
— Той ми е приятел — отвърна Максуел. — И Уп си спомня тези неща. Стари, от древни времена.
— Но с каква магия са ги снимали?
— Това не знам. Снимката е на картина, рисувана от един човек преди много години.
— По какъв начин…
— Не знам — продължи Максуел. — Мисля, че е бил там.
Мистър О’Тул вдигна халбата си и видя, че е празна. Заклатушка се към бурето и я напълни. Върна се с питието, взе снимката и макар с малко помътен поглед, внимателно я заразглежда.