— Не знам — каза накрая. — Имало е други от нашите. Много и различни, които днес вече ги няма. Ние тук сме „опашката“ на едно благородно население.
И бутна снимката обратно през масата.
— Може би Банши ще ти каже — предложи той. — Годините на Банши не могат да се назоват.
— Но Банши умира.
— Да — каза мистър О’Тул. — Лош ден, горчив ден е този за него, без никой да бди над умиращия.
Вдигна халбата си и рече:
— Пий. Пий. Ако си пийнеш повечко, може би няма да ти се струва толкова лоша.
17
Максуел зави зад порутената колиба и видя трънката, която се изправяше от едната й страна. Имаше нещо странно в дървото. Сякаш облак мрак се бе настанил по вертикалната му ос, създавайки впечатление за масивен ствол, от който излизат тънки и къси вейки с бодли. И ако О’Тул казваше истината, помисли си Максуел, този тъмен облак, увиснал като грозд на дървото, трябва да е умиращият Банши.
Той бавно прекоси разстоянието, което ги разделяше и спря на няколко стъпки от дървото. Черният облак се раздвижи неспокойно като кълба леко подухван дим.
— Ти ли си Банши? — запита Максуел дървото.
— Дошъл си твърде късно, ако искаш да разговаряш с мен.
— Не дойдох да говорим — каза Максуел. — Дойдох да поседя при теб.
— Седни, тогава. Няма да е дълго.
Максуел седна на земята и присви колене до гърдите. Пусна ръце и опря длани на рогозката от суха и пожълтяла трева. Долу, под него, есенната долина се простираше до далечния хоризонт, до хълмовете на север от реката — те не приличаха на възвишенията от този южен бряг, а бяха полегати, вълнообразно разположени хълмове, които се издигаха към небето като наклонена стълба.
Над хребета, зад него, приплясваха криле и през синята мъгла, надвиснала над дефилето, което стръмно се спускаше надолу, стремително мина ято косове. Но освен този единствен миг, когато крилете удряха във въздуха, там цареше мека, нежна тишина, която не таеше нито ярост, нито заплаха, сънлива тишина, в която спокойно се издигаха хълмовете.
— Другите не дойдоха — каза Банши. — Най-напред помислих, че може и да дойдат. За миг помислих, че ще забравят и ще дойдат. Сега между нас не би трябвало да има различия. Едно и също е за всички ни, бити сме на равна нога. Но старите условности още не са разчупени. Старите обичаи се тачат.
— Говорих с таласъмите — уведоми го Максуел. — Устройват ти помен. О’Тул тъжи и пие, за да притъпи мъката.
— Ти не си от моя народ. Натрапваш ми се. Но казваш, че идваш да поседиш при мен. Защо го правиш?
Максуел излъга. Друго не можеше да направи. Не можеше, помисли си той, да каже на умиращия, че е дошъл за информация.
— Работил съм с твоя народ и той започна много да ме интересува.
— Ти си Максуел. — рече Банши. — Чувал съм за теб.
— Как се чувстваш? — попита Максуел. — Мога ли да направя нещо за теб? Нещо да ти трябва?
— Не — отвърна Банши. — От нищо не се нуждая. Почти нищо не чувствам. Там е бедата, че нищо не чувствам. Моята смърт се различава от вашата. Тя почти не е физическа. Енергията изтича от мен и най-после не остава нищо. Като трепкаща светлина, която някрая угасва.
— Мъчно ми е — каза Максуел. — Ако говоренето я ускорява…
— Говоренето може да я ускорява малко, но това вече няма значение за мен. Не съжалявам. Не се разкайвам. Аз съм почти последният. Останали сме още трима от нашите, ако броим и мен, но мен не си струва да броим. От хиляди — само двама са останали.
— А таласъмите, тролите, феите…
— Не разбираш — прекъсна го Банши. — Никой не ти е казал. А ти никога не си помислял да попиташ. Назованите от теб са от по-късно време, дойдоха след нас, когато планетата вече не беше млада. Ние сме колонизатори, сигурно знаеш това.
— Мислех си го, но от няколко часа насам.
— А би трябвало да го знаеш — продължи Банши. — Та ти беше на по-възрастната планета.
Максуел ахна:
— Откъде знаеш?
— Как дишаш въздуха? — запита Банши. — Как виждаш? Да контактувам с древната планета за мен е толкова естествено, колкото за теб да дишаш и виждаш. Не са ми казали. Знам.
Ето значи каква е работата, помисли си Максуел. Банши е бил източникът на сведения за колесатия, а Чърчил трябва да е този, който е предупредил колесатия за факта, че Банши има информация, той се е досетил, че Банши притежава данни, за които никой не предполага.
— А другите — тролите, та…
— Не. Път се откри само за баншите. Това беше наша работа, наша единствена цел. Ние осъществявахме връзката с по-възрастната планета. Ние бяхме комуникаторите. Когато по-старата планета разпрати колонизатори на необитаемите светове, стана необходимо да се установят някои средства за свръзка. Всички ние бяхме специалисти, макар тези специалисти сега да имат малко значение и почти всички са измрели. Специалистите бяха първите. Онези, които дойдоха по-късно бяха само заселници с предназначение да заживеят на Земята.