Разбра, че е гладен. Не беше ял от сутринта. А да мисли за глада, когато и последната надежда е разбита, му се струваше смешно. Беше не само гладен, но и без покрив, защото, ако се надяваше да избяга от репортерите, не трябваше да се връща при Уп. Макар че вече нямаше причини да ги отбягва. Нямаше нито да загуби, нито да спечели, ако им разкаже историята си. Но потрепера при тази мисъл, при мисълта за недоверчивия израз, който ще придобият лицата им, за въпросите, които ще му задават и за ироничния стил, който после най-вероятно ще употребят при описанието на случая.
Стигна тротоара и за миг застана, без да може да реши в каква посока да тръгне. Напразно се опитваше да си спомни къде би намерил кафене или ресторант, при това непосещавани от онези от факултета, които биха го познали. Тази вечер, повече от всяка друга, изпитваше отвращение към въпросите.
Нещо изшумоля зад него, той бързо се обърна и застана лице в лице с Духа.
— О, ти си тук — каза той.
— Чаках те — отвърна Духа. — Много се забави.
— Отначало Шарп беше зает. После се разприказвахме.
— Свърши ли нещо?
— Нищичко. Артефакта е продаден и платен. Утре колесатият ще си го измъкне. Страхувам се, че това е краят. Можех да се опитам да посетя Арнолд довечера, но няма смисъл. Не, вече няма.
— Уп ни е запазил маса. Сигурно си гладен.
— Умирам от глад — отвърна Максуел.
— Тогава да те водя.
Свърнаха по алеята, отпред вървеше Духа, заизвиваха през задни улици и вътрешни дворове и този път се видя необикновено дълъг за Максуел.
— Едно място, където никой няма да те види — обясни Духа. — А храната е добра и уискито евтино. Уп настоя.
Най-после стигнаха заведението, спуснаха се по желязно стълбище към сутерена. Максуел бутна вратата. Вътре беше почти тъмно. Някъде отзад се носеше миризма на готвено.
— Тук се сервира по домашному — каза Духа. — Слагат го на масата и всеки сам си взема. Уп е във възторг от начина на обслужване.
От една маса в задната част се надигна масивната фигура на Уп. Махна им с ръка. В помещението, както забеляза Максуел, имаше само още пет-шест души.
— Ето тук — извика Уп. — Ще ви запозная с някого.
Следван от Духа, Максуел прекоси помещението. От масата Карол вдигна лице към него. И още едно лице го погледна — брадато, призрачно, лицето на някого, когото Максуел чувствуваше, че познава.
— Гостът ни тази вечер — рече Уп, — Маестро Уилям Шекспир.
Шекспир стана и подаде ръка на Максуел. Под брадата му блеснаха в усмивка бели зъби.
— Щастлив съм да попадна в такава неизискана и буйна компания.
— Поетът мисли да остане тук — обясни Уп, — Да се настани при нас.
— Не, не поетът — запротестира Шекспир. — Не искам да ме наричате така. Аз съм само един честен занаятчия и търговец на вълна.
— Неволна грешка — увери го Уп. — Така сме свикнали.
— Да, да, разбирам — каза Шекспир. — Една грешка, която жестоко те преследва…
— Как така да остане при нас? — Максуел хвърли бърз поглед към Уп. — А знае ли Харлоу, че е тук?
— Мисля, не — отвърна Уп. — Постарахме се да не знае.
— Измъкнах им се — усмихна се Шекспир, доволен от себе си. — Но с помощ, за която съм благодарен.
— Помощ ли? — запита Максуел. — Обзалагам се, че е имало помощ. Ах, вие, клоуни, няма ли най-сетне да се научите…
— Престани, Пит — намеси се Карол. — Мисля, че беше много благородно от страна на Уп. Ето, бедният човек е дошъл от друга епоха, иска да види как живеят хората и…
— Да седнем — предложи Духа на Максуел. — Имаш вид на човек, който добре би си сръбнал.
Максуел седна до Шекспир, а Духа зае стола от другата му страна. Уп вдигна бутилката и му я подаде.
— Хайде — подкани го той. — Без церемонии, чаша не ти трябва. Не сме в официален кръг.
Максуел наклони бутилката към устата си и тя забълбука. Шекспир го наблюдаваше с възторг и когато я свали, му каза:
— Мога само да се възхищавам на силата на Духа Ви. Опитах една глътка, направо ме изгори.
— След време ще свикнете — каза Максуел.
— А тази бира тук — продължи Шекспир и пипна с пръст една преполовена бутилка — ето нещо вкусно за гърлото, приятно за стомаха.
Силвестър се промъкна зад стола на Шекспир, притисна се в Максуел и сложи глава на коленете му. Максуел го почеса зад ушите.
— Пак ли те безпокои тоя саблезъб? — попита Карол.
— Ние със Силвестър сме другари — каза й Максуел. — През битки сме минали заедно. Снощи, ако си спомняш, се заловихме с колесатия и го победихме.
— Имате весел израз на лицето — обърна се Шекспир към Максуел. — Предполагам, работата, която Ви задържа досега, е потръгнала благополучно за Вас.