Чакалнята гъмжеше от настойчивото приканване към закъснелите или неявилите се пътници, от глухото бучене на стотици различни езици, излизащи от стотици различни гърла, от влаченето, тракането и тропота на крака по пода.
Той се наведе, вдигна багажа и се обърна към изхода.
След не повече от три крачки се спря да направи път на един камион, който караше аквариум, пълен с тъмна течност. През мътилката той долови неясните очертания на спотаила се вътре свирепа фигура — някакво същество от течните планети, при това вероятно от планета, където течността не е вода. Навярно е тук като преподавател, като гост на института по философия, а може и на някой от физическите институти.
Камионът с аквариума отмина, Максуел продължи нататък, стигна изхода и стъпи на красиво павираната, терасирана еспланада, край чиято долна част минаваха шосейните пояси. Със задоволство забеляза, че там нямаше опашка, както ставаше често.
Вдиша с пълни гърди чистия, незамърсен, с остър дъх на свежа есен въздух. След толкова седмици в мъртвата, мухлясала атмосфера на кристалната планета, това му подейства много добре.
Обърна се да слезе по стълбите, когато видя един афиш, точно зад изхода към шосейните пояси. Беше голям, със староанглийско писмо, смешен поради прекалената си изисканост:
— Максуел! — извика някой и той се обърна. Един мъж тичаше към него.
Максуел сложи багажа си на земята, повдигна леко ръка за поздрав като към близък, после бавно я отпусна, защото разбра, че не познава този човек.
Мъжът престана да тича и премина в бърз ход.
— Професор Максуел, вие ли сте? — попита той, когато се приближи. — Сигурен съм, че не греша.
Максуел кимна сдържано и малко смутено.
— Монти Чърчил — каза човекът и подаде ръка. — Запознахме се преди година. У Нанси Клйтън, на една от сбирките й.
— Как сте, Чърчил? — малко студено попита Максуел.
Защото сега той позна мъжа, името поне, ако не лицето. Предположи, че е адвокат, но не беше сигурен. А ако правилно си спомняше, занимаваше се с посредничество при длъжностни лица. Един от онези, които се залавят с работа на кой да е клиент, стига той да е в състояние да плати.
— Добре съм — каза Чърчил щастлив. — Току-що се завърнах от едно пътуване. Кратко пътуване. Приятно е да се прибереш пак. Няма нищо по-хубаво от дома. Затова ви извиках. Първото познато лице от няколко седмици насам.
— Радвам се — каза Максуел.
— В Университета ли се връщате?
— Да, запътил съм се към шосето.
— Не трябва — продължи Чърчил. — Тук е автолетът ми. Паркиран е на пистата отзад. Има място и за двама ни. Ще стигнете много по-бързо.
Максуел се поколеба. Този човек не му харесваше, но беше прав, че ще стигнат по-бързо. А той изгаряше от нетърпение да се върне колкото е възможно по-скоро, защото трябваше да изясни някои неща.
— Много мило от ваша страна — каза той. — Ако наистина има място.
3
Моторът изпращя и замря. За миг машината избуча и замлъкна. Въздухът пронизително изсвистя, ударил се в металната повърхност.
Максуел бързо погледна човека до себе си. Чърчил седеше неподвижен — вероятно от страх, а може би и просто от почуда. Защото дори и Максуел разбра, че такова нещо не би трябвало да се случи, всъщност то е немислимо. Автолети като този, в който се возеха, всички смятаха за безопасни.
Под тях лежаха острите камънаци на урвите, приличните на копия и промушващи се нагоре клони на дървета, които растяха прилепнали към скалите и закриваха хълмовете. Вляво течеше река, сребърна лента в подножието на зелените хълмове.
Струваше му се, че времето се влачи, проточва се и сякаш по някаква странна магия всяка секунда ставаше минута. А с разтягането на времето дойде и спокойното съзнание за това, какво би трябвало да се случи, като че ли то се отнасяше до друг, а не до него, една реална, безпристрастна оценка на положението, направена от някой страничен, незамесен в станалото наблюдател. И в същото време с един неопределен, далечен ъгъл на мозъка си Максуел долавяше, че по-късно ще настъпи паника и когато това стане, времето ще поеме своя обикновен ход, а автолетът ще профучи надолу, за да срещне гората и скалите.