Названието е сбъркано, помисли си Максуел. Не Музей на Времето, а по-скоро Музей на никое време, място, където се срещат всички епохи, където няма разграничения по време, сграда, в която могат да се съберат всички постижения и мечти на човечеството, и не стари неща, а свежи, нови, блестящи, току-що изработени. И тук човек няма да гадае от древни и разхвърляни данни какво е представлявал предметът, а може да вземе, да хване, да си служи с оръжията, инструментите и приспособленията, правени и използвани през цялото време на неговото развитие.
Застанал на пиедестала, придържащ Артефакта, той се заслуша в стъпките на пазача, който пак отмина след редовната си обиколка.
Карол се оправи, макар че по едно време той се съмняваше в успеха й. Но всичко мина добре. Тя телефонира на пазача, каза му, че заедно с двама приятели иска да погледне Артефакта за последен път, преди да го откарат. За да ги пусне, той ги изчака при малката портичка, вградена в една от големите врати, разтваряни само в дни за посещения на музея.
— Не се бавете много — измърмори той. — Не съм убеден дали имам право да ви пусна.
— Всичко е наред — каза му тя. — Не бива да се притеснявате.
Той се затътри обратно, като мърмореше под носа си.
Ред прожектори отгоре осветяваха черния блок, Артефакта.
Максуел бързо се мушна под кадифеното защитно покривало на пиедестала, покатери се до Артефакта, сви се до него и затършува в джоба си за преводаческия апарат.
Лудо хрумване, каза си той. И изобщо не хрумване, а просто една идея, родена в отчаянието. Губеше си времето и най-вероятно ставаше малко смешен. А дори и този див риск да докажеше, че има смисъл, нищо не можеше да се направи в такъв късен час. Утре колесатият ще стане притежател на Артефакта и на информацията, складирана на кристалната планета, а що се отнася до човешкия род, то може да се смята, че той ще се прости със знанията, събирани най-старателно и предано от две вселени в продължение на петдесет милиарда години, знания, които трябваше да принадлежат на земния Университет, и можеха да му принадлежат, но сега ще се загубят завинаги при онази мистериозна култура, а тя на свой ред може да се окаже онзи потенциален космически враг, който Земята винаги се е страхувала, че ще открие в космоса.
Започна твърде късно и го знаеше. Ако му дадяха малко повече време, можеше да преобърне сделката, да намери хора, които да го изслушат, да спечели поддръжка. Но всичко работеше против него и сега е твърде късно.
Нахлузи преводаческия апарат на главата си и започна да го намества, защото не искаше да прилегне.
— Дай да ти помогна — каза Карол.
Той почувствува как пръстите й ловко работят, затягат каишите, наместват ги.
Погледна надолу и видя Силвестър, седнал на пода до пиедестала, вдигнал с омраза глава към Уп.
Уп улови погледа на Максуел.
— Този саблезъб не ме обича — рече неандерталецът. — Усеща, че съм естественият му враг. Някой ден ще изгуби търпение и ще се нахвърли отгоре ми.
— Смешни работи — отряза го Карол. — Той е просто едии малък котак.
— Но не и в моите очи — каза Уп.
Максуел посегна с ръка и придърпа монтираните очила.
И погледна Артефакта. Там имаше нещо, в този черен блок имаше нещо.
Линии, форми, нещо необикновено. Той не беше вече просто един блок от невъобразима тъма, отстраняващ всякакви външни влияния, блок, който нито приема, нито предава, сякаш е нещо, което се изправя отделно, независимо от всичко друго във вселената.
Завъртя глава и се опита да улови ъгъла, под който ще може да вижда най-добре, Нямаше изписани редове. Това беше нещо друго. Вдигна ръка към очилата, бутна колелото за увеличаване на мощността и завъртя регулатора, за да фокусира.
— Какво е? — запита Карол.
— Не з…
Тогава изведнъж разбра. Тогава видя. В единия ъгъл на блока беше затворена лапа от плът, кожа или люспи в цветовете на дъгата, със светещи нокти, сякаш изрязани от диаманти. Лапа, която се движеше, мъчеше се да се освободи и да се пресегне към него.
Той трепна, дръпна се назад, за да не го стигне, и загуби равновесие. Почувства, че пада, и се опита така да се извие на една страна, та да не се изтърси по гръб. Закачи с рамо плюшеното въже и придържащите го подпори с трясък се прекатуриха. Полетя към пода и здраво пльосна на него. Закачайки въжето, той се беше извъртял на една страна и падна тежко на рамото си, но запази главата от удар в пода. Плясна със замах, свали очилата и освободи очите си.