— Но Вие би трябвало да знаете. Нали пътувахте във времето?
— Бедата е — обясни Ламбърт, — че механизмът за настройка във времето се повреди. Изглежда, никога вече няма да мога да ходя в това време, в което желая.
Шарп се хвана за главата. После свали ръцете си и каза:
— А сега разказвайте бавно. Не всичко наведнъж. Едно по едно, докато разнищим случилото се.
— Нали ви обясних вече — каза Ламбърт — искам само едно. Много е просто наистина, искам само да се върна пак у дома.
— Къде Ви е машината на времето? — попита Шарп. — Къде я оставихте? Можем да я погледнем.
— Никъде не съм я оставил. Няма къде да я оставя. Тя върви навсякъде с мен. В главата ми е.
— В главата Ви ли е? — извика Шарп. — Механизъм за настройка във времето във вашата глава. Но това е невъзможно.
Максуел се усмихна на Шарп.
— Когато разговаряхме този следобед, ти ми каза, че Симънсън е публикувал много малко за своята машина на времето. Сега излиза…
— Да, казах ти — съгласи се Шарп. — Но кой нормален човек би допуснал, че машината на времето може да се инсталира в мозъка на субекта. Трябва да е някакъв нов принцип. Нещо, с което съвсем сме се разминали, — Той се обърна към Ламбърт. — Имате ли представа как работи?
— Ни най-малка — огвърна Ламбърт, — Знам само, че когато го сложиха в главата ми, уверявам ви, това беше една доста сложна хирургическа операция, аз добих способността да пътувам във времето. Само трябва да си помисля къде искам да отида, използвайки някои доста обикновени координати, и съм там. Но нещо се повреди. Независимо какво си мисля, аз ходя напред-назад, прелитам като някое ехо от едно време в друго, и то никога не е времето, което желая.
— Това си има и предимства — замислено заговори Шарп, но повече на себе си, отколкото на останалите. — Предполага се независимо действие, механизмът е малък, много по-малък от този, който ние използваме. Така би трябвало да е, за да го сложат в мозъка и… Ламбърт, Вие сигурно не знаете твърде много за него?
— Казах ви — отвърна Ламбърт. — Нищо. Всъщност не ме и интересуваше как работи. Просто Симънсън е мой приятел…
— Но защо сте тук? Защо дойдохте тук? Точно на това място и в това време?
— Случайност и толкова. А щом пристигнах, тук ми се стори по-цивилизовано от много други места, на които съм бил, и започнах да питам, за да се ориентирам. Очевидно, никога преди не съм бил толкова далече в бъдещето, защото първото нещо, което научих бе, че пътувате във времето и имате Институт на времето. После чух, че мис Клейтън притежава моя картина и си помислих, че щом тя има картина, нарисувана от мен, може да се отнесе благосклонно, и аз я потърсих. Разбирате ли, с надеждата да открия как да се свържа с хората, които биха могли с любезните си грижи да ме изпратят пак у дома. И докато бях там, пристигна инспектор Дрейтън.
— А сега, мистър Ламбърт — намеси се Нанси, — преди да продължите, аз искам да Ви попитам нещо. Защо Вие, щом сте били в Юрския период или там, където каза Харлоу, където и да е то, и сте нарисували тази картина…
— Забравяте — обърна се към нея Ламбърт. — Още не съм я нарисувал. Имам малко скици и някой ден, надявам се…
— Е добре, тогава, когато се заловите да рисувате тази картина, защо не сложите динозаври. В нея няма динозаври, а току-що казахте, че сте знаели колко далече в миналото сте били, защото е имало динозаври.
— Не съм вмъкнал динозаври в рисунката поради една много проста причина. Динозаври нямаше.
— Но Вие казахте…
— Разберете — обясни търпеливо Ламбърт, — че рисувам само каквото виждам. Никога нищо не махам. Никога нищо не добавям. Нямаше динозаври, защото съществата, изобразени на картината, ги прогониха. Затова не съм вмъкнал нито динозаври, нито от другите.
— От другите ли? — попита Максуел. — За какво говорите пък сега? Какви са тези други?
— Е — отвърна Ламбърт, — онези на колела.
Замълча и погледна втрещените им лица.
— Нещо неправилно ли казах? — попита той.
— О, не, не — рече мило Карол, — продължавайте, мистър Ламбърт, и ни разкажете всичко за съществата на колела.
— Вероятно няма да ми повярвате — започна Ламбърт, — но не мога да ви обясня какви са — Роби, може би. Работни коне. Носачи. Крепостни. Форми на живот явно, бяха живи, но се движеха на колела вместо на крака и не представляваха само по едно нещо. Всеки от тях беше кошер от насекоми, подобни на пчели или мравки. Социални насекоми, очевидно. Разбирате ли, не очаквам да повярвате и на една моя дума, но се кълна…
Някъде отдалече се чу трополене, тихото, глухото трополене на бързо напредващи колела. Стояха заковани на местата си, заслушани, и разбраха, че по коридора се движат колела. Трополенето приближаваше и ставаше все по-силно. Внезапно то се чу точно зад вратата, затихна при завоя и изведнъж на входа застана колесат.