Наведе се напред, огледа местността, която се простираше пред тях, и зърна малката полянка в гората, един светлозелен процеп в тъмното море от дървета.
Бутна с лакът Чърчил и посочи. Чърчил погледна надолу, кимна и бавно, внимателно и нерешително завъртя кормилото, сякаш търсеше отговора в машината и се опитваше да установи дали тя ще откликне.
Автолетът леко се наклони, завъртя се, олюля се и продължи бавно да пада, като се мъчеше да заеме подходящо положение. За миг сякаш контролният лост блокира, после машината се плъзна встрани, все по-бързо губеше височина, но се спускаше плавно към прореза между дърветата.
Сега дърветата бързо летяха насреща им, вече се намираха съвсем близо и Максуел виждаше техните есенни краски — те вече не бяха просто нещо тъмно, една маса в червено, златно и кафяво. Дълги, тънки червени копия се протягаха нагоре, за да ги пронижат, ръце като златни щипци се опитваха да ги сграбчат и гневно да ги стиснат.
Самолетът докосна горните клони на един дъб, почти увисна там във въздуха, сякаш се колебаеше какво да направи, после бавно се понесе към една площадка сред малката зелена поляна в гората.
„Поляната на феите — рече си Максуел, — място, където феите танцуват, а сега площадка за приземяване.“
Извърна за миг глава встрани и видя Чърчил, наведен над лостовете за управление, сетне пак се обърна и се загледа в приближаващата се поляна.
„Би трябвало да е равна — помисли си той, — без буци, дупки и издатини, защото на времето, когато правеха тези поляни, проектът предвиждаше пълно изравняване на почвата.“
Машината се удари, отскочи и в един ужасен миг се залюля във въздуха. После пак докосна земята и плавно тръгна по поляната. Дърветата от другия край полетяха към тях, приближаваха се много бързо.
— Дръж се — изкрещя Чърчил и докато викаше, самолетът се люшна, завъртя се и намали скоростта. Спря се на дванадесетина крачки от дърветата в края на поляната.
Седяха в мъртвешка тишина, тишина, която сякаш се засилваше от пъстрата гора и стръмните скали.
И тогава се чу гласът на Чърчил.
— На косъм бяхме…
Той се протегна, отвори люка и излезе. Максуел го последва.
— Не разбирам какво стана — каза Чърчил. — Това нещо е строено по-сигурно, отколкото можеш да си представиш. Да те удари мълния, разбирам, да се блъснеш в планина, да, възможно е, да те хване буря и да те завърти — всичко това може да се случи, но моторът никога не отказва. Спира само когато го изключиш.
Вдигна ръка и избърса чело с ръкава на ризата си.
— Знаехте ли за това място?
Максуел поклати глава.
— Точно за това — не. Знаех, че има подобни места. Когато се създаваше и проектираше резерватът, в плана се предвиждаха поляни. Места, където феите да танцуват, нали разбирате? Не търсех нещо определено, но щом видях процепа между дърветата, досетих се какво може да има долу.
— Вие ми я показахте и аз си помислих, че я познавате. Пък и нямаше къде другаде да отидем, затова и рискувах…
Максуел вдигна ръка, да го накара да замълчи.
— Какво е това? — попита той.
— Прилича на конски тропот — отвърна Чърчил. — Кой пък би дошъл тук на кон? Идва ей оттам.
Шумният тропот приближаваше.
Обиколиха автолета и видяха пътеката, която водеше към стръмен и тесен хълм с масивен корпус на разрушен замък, кацнал на върха.
Конят слизаше по пътеката в силен галоп. Възседнала го бе малка, трътлеста фигура, която с всяко движение при ездата отскачаше по най-удивителен начин. Ездачът с лакти, щръкнали от двете му страни, размахвани като криле, съвсем не можеше да се нарече елегантен.
Конят дойде, летейки по склона, и се заклати из поляната. Той не изглеждаше по-грациозен от ездача си, беше един кон за оран, мощните му копита удряха земята като огромни чукове, изскубваха цели чимове трева и ги изхвърляха далеч зад себе си. Дойде право при автолета, сякаш възнамеряваше да ги прескочи, но в последния момент тромаво изви и потръпвайки спря. Хълбоците му се повдигаха и спускаха като мях, отпуснатите му ноздри пръхтяха.
Ездачът се смъкна от гърба му и когато тупна тежко на земята, избухна в гневен пристъп.
— Това са те, негодни лентяи! — закрещя той. — Това са те, отвратителните троли. Казвал съм им, колко пъти съм им казвал да оставят на мира летящите метли. Но не, не искат и да чуят. Винаги се шегуват. Магии им правят.