Пред него, в мрака, се извисяваше институтът „Време“, извисяваше нагоре огромни блокове от пластмаса, стъкло и светлини в множеството прозорци, за да смали още повече шосето и алеята. В подножието на комплекса се спотайваше музеят, а на входа му Максуел видя да плющи на вятъра надпис върху бял плат. В мрака и в далечината можа да различи само една дума: ШЕКСПИР.
При мисълта за това той се усмихна на себе си. Как ще се вбесят във факултета по английска литература. Старият Ченъри и другите край него още не са простили на Времето, загдето преди две-три години установили, че не Шекспир, а Граф Оксфорд е автор на пиесите. И сега тази поява лично на мъжа от Страдфорд на Ейвън ще бъде все едно да сипеш сол в още незарасналите рани.
Далече напред, на хълма, в западния край на градчето, Максуел различи огромния корпус на административния сектор, гравиран в тъмно върху последната, едва червенееща багра на западното небе.
Поясът продължаваше да се движи покрай Института „Време“ и свития под него музей с плющящата на вятъра обява. Часовникът престана да бие, последните му удари замряха в далечината.
Шест часът. След още няколко минути Максуел ще слезе от шосейния пояс и ще се отправи към „Уинстънския герб“, неговия дом през последните четири, не, пет години. Пъхна ръка в десния джоб на сакото си и пръстите му напипаха твърдите очертания на малката връзка ключове във вътрешното джобче.
Сега за пръв път откак напусна Уисконсинската гара, историята за другия Питър Максуел излезе на преден план в мислите му. Разбира се, може да е истина, но не му изглеждаше твърде вероятно. Много прилича на трик, който Службата за сигурност би изиграла на някого, за да го накара да се разприказва. Ако пък не е истина, защо не се е получило съобщение от Енотовата кожа за неявяването му там. Впрочен и тази, и другата информация, че такива неща са се случвали вече на два пъти, идваха все от инспектор Дрейтън. Ако можеше да се усъмни в Дрейтън за едната история, защо да не се усъмни и за останалите две. Дали не е имало и други същества, хванати от кристалната планета — докато беше там, нищо не му казаха за тях. Несъмнено обитателите на кристалната планета му съобщиха само онези неща, които искаха той да знае.
Това, което най-много го тревожеше и го накара да се замисли, беше не какво му каза Дрейтън, а мистър О’Тул: „Изпратихме венец от имел и бодлива зеленика в израз на дълбоката ни скръб“. Ако работите се бяха развили по друг начин, щеше да поговори за тия неща със своя приятел таласъма, но след станалото нямаше никакъв шанс да приказва за каквото и да е.
Всичко това може да почака. След малко само, щом стигне в къщи, ще вдигне телефона и ще се обади на някого от многото си приятели — и тогава ще узнае истината. На кого да се обади? — чудеше се той. На Харлоу Шарп, в института „Време“, или на Далъс Грег, шефа на неговия факултет, а може би на Ксигму Моун Таър, стария еридианец със снежнобели коси и мрачни виолетови очи, прекарал по-голямата част от живота си в малкия кабинет над анализа за структурата на митовете. Или пък на Алън Пристън, приятел и адвокат. На Пристън навярно, защото, ако казаното от Дрейтън излезе истина, може да си има доста неприятности от правен характер.
Нетърпеливо изръмжа под носа си. Та той го вярваше, започваше да го вярва и ако продължаваше по същия начин, можеше сам да започне да се убеждава, че всичко това е истина.
„Уинстънският герб“ се намираше точно долу на улицата. Стана от мястото си, вдигна чантата и стъпи на външния, едва движещ се пояс. Застана там, изчака, и пред „Уинстънския герб“ слезе.
Никого не видя, докато изкачваше широките каменни стълби и влизаше във фоайето. Бръкна в джоба, извади връзката ключове и намери ключа за външната врата. Асансьорът чакаше, той се качи и натисна копчето за седмия етаж.
Ключът влезе плавно в ключалката на апартамента му и щом го завъртя, вратата се отвори. Пристъпи в тъмната стая. Зад него вратата автоматически се затвори, бравата щракна и той посегна към стената, да запали осветлението.
Но се спря с вдигната ръка. Нещо не беше наред. Едно чувство, усещане за нещо, някакъв мирис може би. Да, именно мирис. Лек, нежен аромат на непознат парфюм.
Удари силно с ръка по панела и светлината се запали.
Стаята не бе същата. Мебелите — различни, и тези ярки картини по стената, такива картини не е имал и никога не би имал.
Зад него бравата щракна и той се завъртя. Вратата се отвори и в стаята влезе дебнешком един саблезъб.
Щом видя Максуел, тигърчето се сви готово за скок, изръмжа и показа шестинчови остри зъби.
Той внимателно се отдръпна. Тигърчето бавно пълзеше напред и още ръмжеше. Максуел отстъпи пак, почувства внезапен удар над глезена, опита да се извие, но не можа и разбра, че пада. Видя възглавничката на пода, може би ще си спомни да е била и преди там, но не си спомняше. Стъпи заднешком на нея, спъна се и сега падаше право по гръб. Опита да отпусне тялото си, за да се запази при удара в пода, но в пода той не се удари. Гърбът му се блъсна в нещо гъвкаво, меко и той разбра, че се е приземил на кушетката, която се намираше зад възглавничката.