Те тръгнаха да се разхождат из града и той създаде рози за нея. Бели, жълти и червени. Също и гардении със странни цветове. Между две сгради с куполи и кули той създаде огромен басейн с вода. Постави в него яркочервена тапицирана с кадифе лодка и я изпълни с всички храни и напитки, които можеше да си спомни.
Те плуваха из езерото, облъхвани от мекия бриз, който той създаде.
— И всичко това е фалшиво — напомни й той след малко.
Тя се усмихна.
— Не, не е. Можеш да го докоснеш. Значи е истинско.
— Дали ще остане тук след смъртта ми?
— Че на кого му пука? Пък и щом можеш да направиш всичко това, значи можеш да лекуваш и всяка болест. Може би можеш да излекуваш дори старостта и смъртта. — Тя откъсна един цвят от надвисналото над тях растение и вдъхна аромата му. — Ти можеш да предпазиш всичко това от увяхване и смърт. Ти може би ще успееш да направиш същото и за нас. Тогава какъв е проблемът?
— Искаш ли да се махнем? — попита той, като издухваше дима от новосъздадената си цигара. — Искаш ли да си намерим нова планета, недокосната от войната? Искаш ли да започнеш отново?
— Да започна отново ли? Да не би… Може би по-нататък. Сега не ми се иска даже да се приближавам до кораба. Той ми напомня за войната.
Те насочиха лодката по един тесен канал.
— Сега сигурен ли си, че съм истинска? — попита тя.
— Ако трябва да ти отговоря честно, не — отвърна той. — Но много ми се иска да вярвам, че си.
— Тогава чуй какво ще ти кажа — заговори тя, като се наведе към него. — Аз съм истинска. — Тя плъзна ръцете си около врата му. — Винаги съм била истинска. И винаги ще бъда. Искаш ли да ти го докажа? Е, аз знам, че съм истинска. Знаеш го и ти. Какво повече искаш?
Той я гледа дълго. Чувстваше топлината на ръцете й около врата си, заслуша се в дишането й. Усети аромата на кожата и косата й, уникалния аромат на личността.
— Вярвам ти — бавно заговори той. — Обичам те. Как… Как се казваш?
Тя се замисли за миг.
— Джоана.
— Странно — каза той. — Винаги съм си мечтал за момиче на име Джоана. А как ти е фамилията?
Тя го целуна.
Над главите им лястовичките, които той бе създал — неговите лястовички — летяха в широки кръгове над езерото. Неговите риби плуваха безцелно напред-назад, градът му се простираше надалеч — горд и красив — чак до подножието на извитите планини от лава.
— Не ми каза фамилното си име — каза той.
— О, стига. Фамилното име на едно момиче никога не е от значение. То винаги взима фамилията на съпруга си.
— Увърташ!
Тя се усмихна.
— Прав си.