Красимир Бачков
Рибари
Стоим с Даката на брега на язовира и ловим риба. Поточно се опитваме да ловим, защото от сутринта до сега, нищо не сме хванали. А вече наближава обяд, октомврийското слънце просветва зад циментовите мутри на облаците, стопля ни за малко и пак ни оставя на силния западен вятър. По това време вятърът винаги е студен, вдига малки вълни по водата и прави невъзможен риболова с плувка. Ние сме хвърлили по три въдици „на дъно“ и чакаме някое от звънчетата да се обади. Аз съм заложил само на суха царевица, с надежда, че някой голям шаран ще се излъже, а приятелят ми е набол три вида стръв — червей, малка рибка и царевица. За по-сигурно, малко над куките има по едно парче кюспе, но и тая примамка не успява да съблазни рибата.
— Мамка й на глупавата риба! — мърмори Даката. Той си е такъв — на всяка втора дума споменава мамата на нещо, обаче го прави без злоба и всякакъв лош умисъл. Просто навик. — Ако беше послушал да отидем за гъби сутринта, до сега да бяхме набрали по два чувала сърнели!
Излишно е да му Отвръщам, защото идеята да отидем първо за гъби и после, за риба бе моя, а не негова. Ако случайно го направех, рискувах да се впуснем в безкраен спор, от които в крайна сметка нямаше да решим нищо. Щяха да ми бъдат напомнени куп стари грехове, без всякаква връзка със случая, щяха да видят бял свят десетки неоспорими аргументи, срещу които само луд или човек, който не познава Даката би възразил. Той си е такъв — винаги е прав, винаги всичко знае и всичко може. Поне на думи!
— Вчера срещнах оная, русата Ева, дето ти беше гадже в гимназията! — сетих се и когато той любопитно присви очи в очакване, продължих — Станала е толкова дебела, че ако я видиш, сигурно няма да я познаеш. А какво маце беше навремето!
— Беше! — изсумтя той — Аз сега и да я срещна, няма да се спра с нея!
— Що бе, Дака?
— Щото хич не ми вървеше, докато ходех с нея! За една седмица тогава си счупих ръката, откраднаха ми спестяванията за мотора и накрая дори ме набиха! Тогава за пръв път лежах в ареста на полицията!
— А-а, да бе! — спомних си аз — Като пукна на онуй, нахалното арменче главата с гипса! Заради пръстена, нали?
— Ами как! — изръмжа приятелят ми — Ще подарява златен пръстен на гаджето ми той! Откъде накъде? Ай сиктир, бе, дрисльо! Ще ядеш гипса и още как!
Тук не издържам и се разсмивам с глас. Даката ме гледа накриво, махва с ръка и предупреждава:
— Сега ако закача въдица, пак заради оня кутсуз ще е! Не я споменавай, нейната мама…
Мълчим. Звънците висят неподвижно и не дават никаква надежда, че рибата ще обади. Със същия успех, можем да метнем въдиците в градския фонтан. Изведнъж чувам зад гърба си човешки глас:
— Бате, кълве ли, кълве ли?
Един голям и един малък циганин са се ококорили любопитно към нас. И двамата са черни, мършави и къдрави, само дето големият е брадясал и много прилича на фокстериера на моя началник.
— Айде чупката! — гони ги Даката, но те не помръдват. — Бягайте, че ми плашите рибата, бе! — сърди се приятелят ми.
— Че ний мълчим, бе бате! — оправдава се мангото.
— Кво кат мълчите? Тя само като ви види рибата и хуква на другия край на язовира!
Циганинът вдига вежди недоверчиво, без следа на обида.
— Като гледам тъй и преди да дойдем ние, тя все на другия край е стояла!
На мен пак ми е смешно, а Даката става и решава да се прави на бабаит. Започва със заплахата „Абе аз що не ви…“ пристъпвайки към неканените гости, ги засипва с лавина от псувни, акцентирайки най-много на произхода им, с което недвусмислено доказва, че расисти се въдят не само в Америка. Някакъв ефект обаче има, защото малкият циганин наднича иззад гърба на големия, но той изглежда не е от страхливите, или прекалено много разчита на найлоновата торба, вдигнал я като щит пред себе си. Дори успява да вметне едно:
— Чакай, бе бате! Виж какво ти нося! — и подрусва видимо доста тежката торба. Даката, опиянен и вдъхновен от словесната си атака, за момент спира и недоверчиво се вторачва в торбата. Циганинът я оставя внимателно на земята ловко бръква в нея и изважда цял свински бут.
— Евтино ще го давам, бате! Само за петстотин лева! Месото изглежда нормално и не може да бъде кучешко например, защото на места кожата не е одрана и свинската четина се жълтее настръхнала. По реални цени, едно такова бутче струва не по-малко от две хиляди в магазина. Забелязал интерес, мургавият търговец продължава:
— Абе, гледам аз, не фащате риба, викам на Сабрито — Дай да им занесем на тия хора малко свинско, че да не са съвсем на зян! Носехме го в града да го продаваме, ама дето ще го мъкнем чак до там…
— Що е толкоз евтино? — усъмнява се Даката на момента. Циганинът срамежливо свежда поглед и тихичко отвръща: