— Щото е краднато, бате! Нали знайш, ний циганите — това ни е работата! Ако не краднем, няма да яднем!
— А защо не си го изядете сами? — не мирясва приятелят ми.
— Въх, недей! — кокори се циганинът — Ний свинско не ядем! Аллах не дава!
— Че ти да не си турчин, бе? — вече се смее Даката. — Само това бутче ли носите?
— А, има още едно! — показва го в торбата печеният търговец. Даката го оглежда и него, връща първото обратно и се бърка в джоба:
— Давай ги и двете, но за 900 лева!
— Недей тъй, бате! Ний и без туй на загуба го даваме! Приятелят ми отброява банкнотите, тика ги в ръката му и заявява:
— Вземай и бягай, додето не съм размислил! Щото ако размисля…! — клати глава заплашително и сочи към мен. — Виждаш ли го тоя? Майор е в полицията! Вярно, че сега е в отпуск, но…!
След последните думи, циганите са си плюли на петите и цепят направо през разораната нива. И макар да бягат, не ми се виждат никак уплашени, а по-скоро доволни. Казвам това на Даката, но той, щастлив от успешната сделка отвръща:
— Няма по-хубава риба от свинското бутче, да знаеш! Хайде да обираме такъмите и да си ходим! Стига сме мръзнали на тоя гьол като серсеми!
Тъй като съм съгласен с него, събираме въдиците и тръгваме обратно към града. Вървим по брега, аз нося раниците и пръчките, а Даката — торбата със свинското. Някъде към тополовата горичка, в самият край на язовира, минаваме край възрастен овчар и му кимваме за поздрав. Той се ухилва лукаво и пита:
— Много ли риба хванахте?
Аз си трая, но Даката се пъчи и заявява надуто:
— Абе, хванахме каквото трябва! Гладни няма да останем!
Човекът се подпира на тоягата си и весело подхвърля:
— Като ви гледам торбата, баш каквото трябва сте хванали! Само че, не го яжте момчета, че ще се отровите! За три дни, вие сте осмите будали, дето ги лъже оня циганин!
Двамата спираме като ударени от ток и започваме с въпросите. Оказва се, че малко над язовира се намира някакъв свинарник, от който преди седмица са изхвърлили десетина прасета на бунището. Умрели от някаква болест. Циганите се усетили и започнали търговия с рибарите.
— Един от излъганите като вас, всеки ден дохожда да дебне циганина да го хване, ама той хитър! Не се лъже, пустият му манго! Не можете го хвана, момчета! Само вие се лъжете, защото сте рибари! То затъ, от рибаря, само рибата дето е по-глупава де! Хи-хи-хи! — хили се овчарят кротко, засмивам се малко кисело и аз. Даката се измахва и праска торбата с бутовете в земята. После продължава с псувните и яловите закани. По някое време овчарят го прекъсва:
— Ами, ако не циганинът, а аз ви лъжа? Ей тъй — да прибера мръвките за мене! Тогава?
Даката се почесва и не знае какво да прави. Изпод гъстите вежди светват весело очите на стария пастир и той доволно заключва:
— Аз нали ви казвам, че освен вас, само рибите се лъжат тъй лесно! Ех, момчета!
Двамата с Даката си тръгваме. Вървим, мълчим и само вятърът присмехулно завърта фунии от прах по пътя. Не стига, че се прибираме с празни ръце, ами излезе, че сме и с празни глави. Все пак, да си рибар, не е лесна работа! За някои неща човек трябва да притежава нещо, а за някои — трябва да му липсва! Няма значение какво! Пък и нали играта е такава, че все някой трябва да е излъган накрая!
— Аз ти казах, да не я споменаваш тая кутсузлийка! — упреква ме на раздяла Даката — Само тя е виновна да се прецакаме тъй!
— Е, — кимам виновно аз — друг път няма да я споменавам!
— Ха така! — влиза в ролята си на духовен водач приятелят ми. — Щото утре съм намислил да отидем на един язовир…! Няма да ти кажа, колко риба ще хванем!