— Радвам се, че се чухме. До утре!
През останалата част от деня, на няколко пъти, Липски се опита да изрови от паметта си нещо — бегъл спомен, преживяване, па макар и мимолетно. Сега вече знаеше, че годините във въздушнопреносимата са били най-хубавите в живота му. Спомни си какво ли не, но не успя да си възпроизведе кой точно беше Алекс? Спомените го поосвежиха и вечерта преди лягане си помисли, че май се радва на възможността да се види с човек от времето на авантюрата, наречена младост.
На другата сутрин имаше заседание на Управителния съвет на банката. Андрей Липски, както винаги, го проведе стегнато, без да отпуска бърборковците да се радват на красивите думи, които могат да произвеждат.
Беше консерватор, както се полага на един шеф на банка, но от време на време имаше видения, на които вярваше. Те му даваха привидно малко ексцентрични идеи. Идеите пък, уж рисковани, докарваха добри пари и запушваха устата на противниците. Самият Липски приемаше нещата по друг начин. Той не вярваше на алхимията на мисълта. Предпочиташе да говори за добра професионална интуиция.
Въобще, цялата му кариера протичаше в типичното за занаята състояние на динамично равновесие. С чиновническа прилежност и почуквания под кръста. Но имаше един определящ факт — японците харесваха и безусловно вярваха на Липски. С това не можеха да не се съобразят хората от ситнежа — дребни акционери и експерти по направления.
Заседанието мина през неизбежните заяждания на дребно, прикрити под формата на прогнози и анализи. Стана въпрос и за спонсориране на някакъв институт, но Липски наложи традиционното си виждане по въпроса — никаква благотворителност! Който иска да има пари, не трябва да ги сее с редки пръсти за задоволяването на нечие любопитство, прикрито под формата на наука. Не, че и от наука не може да се печели. Напротив! Но ако някой има интерес от изследвания, да си развърже кесията! Всички почувстваха за пореден път, че Липски е непотопяем.
Леко възбуден, в два без двайсет, Господин Директорът на „Фокуда банк“ пристигна в „Савоя“. Лакеят с ширити и галуни на наполеонов маршал го посрещна с необходимия поклон. В салона имаше двама самотни мъже, затова Липски каза тихо:
— Алекс?
— Очаква ви на онази маса до прозореца. Току-що сервираха и кафетата.
„Алекс… Алекс? Дали и аз приличам на този поотпуснат мъж, с торбички под очите? Нито го познавам, нито си го спомням… Най-вероятно и през неговата глава ще се изтъркалят мисли, подкиселени от съжаление към отминалите дни…“
— Здравей, Андрей! Радвам се да те видя! Заповядай, седни!
— Удоволствието от срещата е изцяло за мен, Алекс!
Здрависаха се, без да се прегръщат или потупат по раменете. Това направи добро впечатление на Липски.
„Гласът му звучи приятно и искрено. Не се натиска да интимничи. Защо ли не съм го запомнил? Такива се открояват. Всъщност кой го знае какъв е бил на двайсет? Може да е бил обикновен комплексар, който не изпъква? После се е пооблъскал и е станал това, което е сега — симпатяга…“
— Извинявай за бързането Андрей, но си позволих да поръчам кафетата. Придобил съм глупавия навик да се вторачвам в часовника. А някои шегаджии твърдят, че тази машинка била полезна. Ти вярваш ли им?
Отпиха по глътка. Липски механично отбеляза, че кафето има интересен, но наистина приятен вкус.
— Не че им вярвам, но съм принуден да се съглася с тях. — повдигна рамене Липски. — След някоя и друга година, когато се пенсионираме, сигурно ще започнем да се тюхкаме защо бързата чудесия изведнъж се е обидила и едва-едва крета… Арабите имаха някаква мъдрост, че дните се влачели, а годините летели…
— Даже обикновения часовник втълпява категорично правилността на теорията на относителността. Времето наистина ту се разтяга, ту се свива. Защо ли малцина вярват на Айнщайн? — замислено каза Алекс.
— Може би, защото нямат пипе да го разберат докрай. Или защото е евреин.
— Неприятно е да си го признаем, но във всеки от нас живее по един малък Хитлер. Но всеки си го крие грижливо в гънките на мозъка — засмя се Алекс.
— Така си е — съгласи се Липски. — Фактите трябва да бъдат приемани такива каквито са, а не разкрасени и напарфюмирани по последната мода.
— Имаш гъвкава и чуплива мисъл, Андрей…
— Работата ми го налага — Липски прие без ентусиазъм комплимента. Отпи от кафето и попита незаинтересовано: — Алекс, стари приятелю! Ти всъщност какво работиш?
Алекс погледна часовника си и се усмихна:
— Искаше ми се да си побърборим пет минути за въздушнопреносимата, ама май ще трябва да се откажем. А честно казано, предпочитах да поразтоваря. Но… Какво работя ли? Наука. Изследвания. Оглавявам институт към една частна фондация. От време на време поизкрънкваме пари и от държавата срещу разработка на някои проекти. Но държавата се държи като арменец-лихвар. Да има как само да иска, без да дава.