— Не знам дали ще се съгласиш с мен, но личното ми виждане е, че държавата не е най-умното нещо, което човечеството е измислило. — Погледна механично към ръкава на Алекс. „Суоч“. „Поне за тридесет хиляди. Надали нещата му вървят толкова зле, щом може да окачи такова нещо на ръката си?…“ — И с какво си блъскате главите? Ако не е тайна, разбира се…
Алекс се засмя. Лицето му бе вече доста поизносено, но умееше да се усмихва наистина хубаво. Даже с торбички под очите.
— Тайна е. Но за теб ще пооткрехна завесата. Методи за въздействие, основани на естествени природни механизми, които човек е отвикнал да използва. Ти върл материалист ли си? Кафето е хубаво, нали?
— Хубаво е. Знам ли какъв съм? Банкер съм, значи трябва да съм материалист…
— Според теб, шаманите владеят ли някакви хватки или са просто шарлатани?
— Сварваш ме неподготвен. Просто нямам мнение по темата.
— Ти сам разбираш, че това за което си говорим трябва да си остане между нас — усмихна се предупредително Алекс. — Та, на въпроса ти. Същността на изследванията ни е … връщане към нещо от миналото, което и днес би вършило работа. За да не навлизаме в подробности ще ти кажа например, че шаманите, които си разбират занаята, са направо опасни.
— И какво им е опасното? — разсеяно любопитно се поинтересува Липски.
— Пак за да избегнем подробностите, ще ти го илюстрирам практически. Усещаш ли някакви спазми в стомаха?
— Това нередовно хранене… Едва ли има човек на нашите години, който да е в ред с храносмилането.
Алекс се засмя добродушно.
— Да, ама в случая не става въпрос за лошо храносмилане. След секунди можеш да усетиш жестоки болки. И то не само в стомашната област, но и в сърдечната. А докато дойдат от „Бърза помощ“, току виж ги изпреварил инфаркта. Или пък инсулта. Варианти много…
Андрей Липски почувства, че го облива ледена пот. Вторачи се в Алекс, но той издържа погледа му. Първата, неконтролирана мисъл, която премина през съзнанието на Липски бе: „Защо си помислих, че тоя е добряк?“
— Алекс, ние наистина ли се познаваме от Първа въздушнопреносима?
— Не, разбира се. Аз съм минал през нея две години след теб. Но самото й съществувание бе добър повод за запознанство, нали? Засилват ли се малко болките в стомаха?
— Човече, какво искаш от мен?!
Алекс се усмихна по неговия си маниер, добродушно.
— Всъщност, нищо особено. Двестата хиляди, за които днес е станало на въпрос на съвета.
Болката се засили съвсем осезаемо.
— И откъде знаеш, че съм отхвърлил варианта със спонсорирането?
— Андрей, аз наистина се радвам, че се запознахме. Попроучих те доста детайлно откъм работа и виждания. И колкото повече неща научавах за теб, толкова по-симпатичен ми ставаше, повярвай ми. Не беше необходимо да бъда кой-знае какъв прогнозист за да се досетя, че ще отхвърлиш идеята за даване на пари на вятъра. Ти си истински банкер, а истинският банкер не се разделя лесно с парите си.
— И какво ще стане, ако все пак не ти ги дам? — опита се да бъде твърд Липски.
— Инфаркт, инсулт… Или каквото си избереш. Наистина си ми симпатичен, но от тук нататък просто липсва алтернативата — нямаш право на отказ!
— Ти си отвратителен и опасен мошеник, Алекс! Не ти ли минава през ума, че мога да се съглася привидно, а после да те разоблича?
— Нека говорим сериозно, Андрей — сговорчиво предложи Алекс. — На думите ти ще повярват толкова, колкото на легендите за оная голяма риба от Лох Нес. А методът е дистанционен. Инфарктът може да те достигне даже когато си далеч от мен.
— Боже мой, ти си наистина опасен човек. С това което можеш, си в състояние да си организираш диктатура над целия свят. И да правиш каквото си поискаш…
— Не е точно така, приятелю — сподели Алекс. — И затова няма да го направя. И не защото съм лишен от амбиция. Просто знам, че диктатурата коства нерви и на диктатора. И то — много! Въпрос на ценностна система е, а аз поставям на пръв план малките неща от живота. Знаеш ли каква радост е да отидеш да ловиш пъстърва в Тирол? Там има такива прелестни местенца… И срещу това — диктатор на стари години. Мразят те милиони. Оглеждаш се на всеки ъгъл. В края на краищата, все пак ти скрояват шапката. Благодаря! Предпочитам да се занимавам с рибите от Тирол.
Болката в стомаха започна да става нетърпима.
— Окей! — каза Липски. — Двеста хиляди! И нито грош повече!