Вера Ганчева
Риболов в Рубикон
Нищо не рухва.
Всичко започна да рухва.
И рухна, би добавил Кърт Вонегът. Или Били Пилгрим, Елиът Роузуотър, Килгор Траут, Уилбър Суейн… Макар никой от тях да не е негово алтер его, всеки от героите му изразява, повече или по-малко, неговото отношение към действителността, в която е тласнат. Именно тласнат, защото едва ли някой от тях, включително и Уолтър Ф. Старбък от „Затворникът“, би станал доброволен участник в този масов кеч, чиито правила и без друго дават шанс не за победа, а за осакатяване в по-поносима степен или за агония, досадно кратка от гледна точка на тълпата, струпана около тепиха. Реакциите и подвикванията й са впрочем добре известни на автора още от годините на неговото детство и юношество в Индианаполис: едно от любимите неделни развлечения на съгражданите му било да наблюдават сблъсъка на парни локомотиви, устройван от спекуланти с унинието, пораждано от голямата икономическа криза — гледката на железните колоси, смачкани като бишкоти сред апокалиптични гейзери от пушек, искри и сажди, ободрявала множеството, галванизирала го с тръпката на ужас и доволство, изтръгвала възгласи, които Вонегът впоследствие използува за иронични рефрени на перипетиите на своите герои. Така че, ако хуморът наистина е учтивостта на отчаянието, той проявява към читателите си направо куртоазия, разсмивайки ги с йеремиади, които им разказва като анекдоти. Меланхолията на този „Балзак, предрешен като Марк Твен“, е обаче винаги доловима, въпреки камуфлажа й с остроумия и гегове, със ситуации, по-абсурдни от панделки, вързани на бомби, с думи, чиято преднамерено пряка употреба им придава преносен смисъл… Основания за нея, разбира се, не липсват, макар че е трудно да ги намерим било в семейната среда, в която е израсъл (толерантна, солидна), било в образованието, което получил (биохимия, инженерство, антропология), или пък в наченките на обещаващо банална кариера (служба в голяма корпорация), осуетена по собствено желание и с внезапност, напомняща решимостта, с която един Шъруд Андерсън, да речем, се посветил изцяло на творчество. Най-ранните от тях ще открием вероятно в краха на илюзията, че научно-техническият напредък е синоним на спасение за човечеството („въобразявах си дори — каза ми Вонегът на нашата първа среща, — че моят по-голям брат Бърнард, изследовател-атмосферолог, може да фотографира самия господ и цветната му снимка да излезе като корица на «Попюлър Меканикс»“), а също и навсякъде, където той виждал как заекът на историята надбягва костенурката на литературата: изводът за относителността и на уж непоклатимите апории сигурно е допринесъл за горчивината в често цитираното му признание пред випускници от колежа в Бенингтън (1970):
„Научната истина трябваше да ни осигури щастие и удобства. Бях двайсет и една годишен, когато обаче стана така, че ние пуснахме научна истина над Хирошима. Убихме всички там. Тъкмо се бях завърнал у дома от военнопленничество в Дрезден, на чието унищожаване до основи бях очевидец. И светът тъкмо научаваше за страхотните в немските лагери на смъртта. Ето защо подех чистосърдечен разговор със себе си.
— Е, ефрейтор Вонегът — рекох си аз, — май не си имал право да бъдеш оптимист. Песимизмът е като че по-оправдан.
И оттогава насам, с малки изключения, аз съм си все песимист.“
Дали именно този песимизъм, разочарованието, прогорило душата му като киселина, двусмислеността на знаците, на които разчитал да го ориентират, не го подтикнали да влезе в литературата откъм фантастиката, при която бъдещето е по-често назидание, отколкото перспектива? „Ние сме това, което се преструваме, че сме и затуй трябва много да внимаваме на какви се правим“, заявява той във встъплението си към „Майка нощ“ (1961), роман, пресъздаващ войната като призрачен пейзаж, из който пъплят климатизираните автобуси на туристически агенции, и езопово предупреждение за наказуемостта на бракониерството в територията на паметта. Самият Вонегът се престорил на фантаст, и то така сполучливо, че станал първият голям писател от ново време в САЩ, който се наложил чрез издания на книгите му най-напред не с твърди, а с меки и ярки корици, т.е. чрез прословутите paperbacks — уморително еднакви в своето многообразие, те действително могат да сведат публиката на един или друг автор — до клиентелата на супермаркета, на дръгстора, ако не се предшествуват от токчета, респектиращи с луксозната подвързия и с изисканата приглушеност на оформлението. Със своя пробив той нарушил законите на тази индустрия, санкционирайки я сякаш за привързаността, с която опаковала неговата социална сатира като научна фантастика, и то не толкова заради евфемизма, колкото по комерсиален инстинкт, още повече, че и названието на планетата е, да речем, Титан или Меркурий: не Земя, не Америка. Впрочем именно „Сирените на Титан“, произведение, считано днес за един от най-интересните и сложни експерименти в творчеството на Вонегът, го избавя от принудителната изолация в зоната на паралитературата: сравнително скоро след излизането му като евтина джобна книжка романът се продавал по 50 долара „на черно“ в кампусите на университетите, а изчерпването и на второто му издание (през 1966) не оставяло никакво съмнение в неговия огромен успех, преди всичко сред младежта. Резултатите от едно проучване на настроенията й в края на 60-те и началото на 70-те години показват дори, че ако поп-поколението бе някаква партия, неговият кандидат за президент щеше да се нарича Кърт Вонегът… Младежите го издигнаха в свой идол и герой, разлепиха портретите му по местата, където се срещат, за да дискутират, да се забавляват или да се любят, разменяха си неговите книги на гигантския пикник край Удсток, който в същност се оказа последният им празник, помогнаха му да приключи първия (около двадесетгодишен) етап от своята творческа биография не с недоразумение, а с триумф, направиха го най-популярния (и най-високо платения) американски писател от Хемингуей насам, обсаждаха моравата пред дома му с раници, спални чували и с търпеливата надежда, че ще го зърнат или поне чуят да избоботва с елиътроузуотърска разчувстваност: „Обичам ви, кучи синове.“