Посланието му бе толкова по-въздействено и бързо възприето, колкото уж нехайно и дори някак безотговорно го беше внушил — с хумор, употребен като иносказание, с литоти вместо с хиперболи, с изречения, кратки като поздрави, и с думи, изсипани сякаш от скъсан плик с попкорн. Никаква поза, никаква нравоучителност, никаква високопарност… „Светът, в който живеем, и без друго е достатъчно тежък — отвърна ми той в Стокхолм, когато отбелязах, че стилът му е лек и рехав, синтактично почти нематериален. — Безчет неща ни притискат до задушаване: отношения, амбиции, вещи, собствените ни отпадъци, количественото набъбване на човечеството. Притиска ни и небето, покрито с облаци от отровни изпарения… Индианците имат един обичай, наричан «потлач», който се състои в това от време на време да унищожават всички свои придобивки — и ненужните, и нужните. Тъй като ние надали бихме избрали тъкмо такъв начин за освобождаване от товарите, които ни тегнат, защо да не си устройваме поне езикови потлачи? Макар че особена полза от тях сигурно няма да има. Нали някой беше казал, че изразяването започва там, където свършва мисълта.“
И по-нататък: „Писането е като ски-скок — изхвърлиш ли се от трамплина, значи, ще трябва някак да се приземиш.“3
Тогава той беше дошъл в Стокхолм като участник в конференция на Международния ПЕН-клуб: вече именит, ухажван от репортерите, магнетичен като свирача от Хамелип, подир чиято флейта бяхме готови да се завтечем, събирателен образ на братя Маркс4 или (ако не беше толкова висок) на Чаплин с Лаурел и Харди, Елиът Роузуотър, дегизиран като Киркегор, а дали не в същност Андерсен с перуката на Суифт? На журналистите обясняваше пак и пак, че току-що дал за печат новия си роман — „Закуска за шампиони“, седми поред и пръв в интервал от три-четири години, че е набеден писател-фантаст поради ширещия се предразсъдък, че не е възможно и да се занимаваш с литература, и да разбираш от хладилници, че Бермудският триъгълник е квадрат… Шегите и каламбурите му впрочем правеха малко странно впечатление — той наистина приличаше на „човек, който е видял края на света и се е върнал, за да ни разкаже за него“, но контрастът между смях и страдание не е единственият двуостър инструмент, с който Кърт Вонегът си служи по-скоро за отбрана, отколкото за нападение. А понякога се и разкървавява сам, от невнимание, поради непохватност (през последните години най-неочаквано станал левак и съобщи за това в една от книгите си явно с надеждата, че видоизменена във фраза, аномалията ще изчезне като проблем), което ни затруднява допълнително в опитите да го вместим в клишираната представа за американския писател — завоевател на пространства, ездач на мустанги из прерията на литературата, Man в смисъла преди всичко на мъж, авантюрист, слязъл до дъното, за да стигне върха, герой на салуна и салона, трапер и артист, за когото ухото на Ван Гог е прекалено скромно пожертвование, оспорена в същност от Вонегът като още една несъстоятелна легенда. „Едва ли е толкова чудно, че за мнозина от онези, които надживяха предишния критически режим, не е съвсем лесно да разберат, че ако от известно време насам и те са започнали да ценят Вонегът, то не е защото са останали привърженици на поп-културата, а просто поради обстоятелството, че той винаги се е намирал от другата страна на Високото изкуство“, отбеляза например Лесли Фидлър, добавяйки, че тъкмо там тече реката от мит и забава, доскоро подземна поради диктатурата на елитисти от рода на Т. С. Елиът и Клиит Врукс. С вода именно от тази река писатели като Вонегът, Пинчън, Бартълми, Бротигън утолиха жаждата на една нова читателска публика и при това без да я пречистват с хлор или антисептични филтри. Никой не се зарази, ако не се смята епидемичното избухване на вкус към произведения като техните, тъждествен впрочем на необходимост, но макар че обикновено ги цитират редом, те са твърде различни един от друг, както художникът-абстракционист (Пинчън, Бартълми), да речем — от експресиониста (Вонегът) или наивиста (Бротигън).