Втората ни среща стана три години по-късно, през 1976, в Нюйоркската градска библиотека. Макс Ернст вероятно е прав, че художникът е загубен, ако се намери, а ето, мислех си аз, житейският и творческият шанс на Кърт Вонегът се състои тъкмо в това, че се е намерил, за да не се загуби. Някаква промяна обаче се долавяше: сега той приличаше повече на този, който наблюдава кипящата водна магма на прилива, по не прави и опит да побегне от брега, отколкото на онзи, който задържа последния си дъх, за да разкаже още една шега. Може би славата бе претърпяла метаморфоза от приключение в навик или просто усмивката не служеше вече за прикритие на умората. „След «Кланица пет» пиша все по-зле — беше признал той в печата. — С времето някои растат, други се смаляват. Аз очевидно принадлежа към втория тип.“ Преувеличение, разбира се, макар че успехът винаги вдига летвата по-нагоре и със „Закуска за шампиони“ Вонегът, според критиката, не я беше съборил, но все пак закачил и сега му предстоеше нов скок — романът „Фарс или никога вече самота“, съставен като мозайка от автобиографични факти и фантасмагории (подреждана с „усещане на онази призрачна болка, която понякога прорязва чукана на ампутирай крак“) и посветен на Лаурел и Харди „заради отказа им да разберат, че пианото пак няма да влезе през вратата“. С упорство, подобно на тяхното, Вонегът и тук повтори идеите, на които бе давал израз досега: за абсурда като връзка между човека и света; за любовта като стратегическо отстъпление от една враждебна реалност; за добронамереността като причинител на страдание и бъркотия; за лудостта като ясновидство; за хумора като синоним на самотничество; за хипнотизиращата омая на разрушението… „Кажи ми откога сме мъртви!“ — той сякаш транскрибира патетичния възглас на Георг Тракл с пиктограмите на своето картинно писмо, онагледяващо и онова, което читателят не се осмелява да помисли, лишен дори от утехата за задгробно блаженство: раят не е хавайското игрище за голф, зеленеещо се във въображението му, а запусната ферма за пуйки.
Хай хо.
Най-голямото удоволствие, което един меланхолик може да си позволи, е алегорията, пише Валтер Бенямин, и то вероятно е единственото, което при Вонегът застрашава да се превърне в порок. Но констатацията, че бездната между миналото (Индианаполис, семейството, мечтите), настоящето (Ню Йорк, гробовете на близките, крушенията) и бъдещето, мъгляво, ужасяващо като мъртвилото, което цари отвъд значенията на думите, е не само дълбока, а и бездънна, го тласка към уплътняване и идейна релефност на внушенията, досега сякаш предавани с пъстрите флагчета на забавна сигнализация. При цялата своя злободневност, вложена по-скоро като атмосфера, отколкото като информация, и въпреки несъмнената си сатирична сила и художествена оригиналност, романите от първата фаза на творчеството му („Закуска за шампиони“ е един вид граничен камък между нея и втората) представляват в същност притчи за двуборството на доброто и злото, прекъсвано само тогава, когато на доброто правят изкуствено дишане. Ролята на рефер очевидно винаги е удовлетворявала Вонегът, но яснотата и конкретността на неговите коментари (все в полза на доброто, от което обаче злото не престана да печели) нерядко влизаха в известен разрез е тайнствеността и дифузността на правилата на този двубой, със смътността на — „драматургията“ му, с неопределеността на местодействието. А и динамиката на неговия разказ — със статиката на такова положение на нещата, при което единствената възможна промяна е по-нататъшното му влошаване. „От годините, когато слушах лекции по антропология в Чикагския университет, аз съм привърженик на убеждението, че човекът би бил щастлив само като член на малък социален колектив, на микрообщество, в което всеки познава всекиго, където равноправието и взаимопомощта не са положителни явления, а съвсем естествени дадености — каза ми Вонегът в Ню Йорк, когато му споменах за упреците на някои критици, че ефектът от книгите му бил горе-долу подобен на този на телефонните служби за утеха: прочиташ ги, смееш се през сълзи, после ги захвърляш, смехът секва, сълзите остават… — Но за съвременника такива оазиси на живота съществуват само във въображението, неговото собствено или на писател като мен, когото дисквалифицират като «фантаст». Във всяко свое произведение обаче аз съм казал по някоя истина за Америка. Впрочем истината, защото тя е една.“