Онези, които не са я схванали, би трябвало да прибягнат до принципа на бокононизма, изложен още в „Котешка люлка“ (1963) и състоящ се в това да си втълпяваш, че разбираш всичко, което не разбираш. Учението на пророка Боконон е впрочем истинска религия (месианството е една „ахилесова пета“ на американеца, в която Вонегът много обича да се цели), раздробила човечеството на малки групи, на групускули, наречени караси и изпълняващи божията воля, без да съзнават какво вършат. „Щом установиш, че животът ти се е преплел с нечий друг, и то без никакви обясними причини, знай, че въпросният индивид е може би член на твоя карас.“
По силата на бокононистичната логика Уолтър Ф. Старбък и. Мери О’Луни са от един и същ карас. Те са във всеки случай герои на един и същ роман, ако въобще можем да приложим такова определение за персонажа на Вонегътова книга: най-често бездействуващи лица, неми свидетели на катаклизми, които те и при желание са безпомощни да осуетят. В „Затворникът“ (1979) обаче се оспорва не само психолитературната, а също социалната и политическата семантика на геройството, крайъгълна в реториката на американските държавници, която авторът изобличава като логопатология и поведението им — като параноя, но вече не с комичната артикулация на Лаурел и Харди, да речем, а с трагическата дикция на един Чаплин, комуто романът е посветен косвено заради „почти непоносимата меланхолия“ на неговите филми. Това е най-силното произведение на Вонегът от „Кланица пет“ насам и макар че отново е парабола на двубоя добро-зло, на изнуреността на доброто от мускулестото надмощие на злото, в утробата на чудовището (да си припомним метафората на Брехт) сега прозира и плодът, толкова по-ужасяващ, колкото предстоящо изглежда раждането. И ако той някога е бил обземан от съмнения, че категоричността на идейно-нравствения ангажимент е преграда за устрема на фантазията, „Затворникът“ като художествен резултат е достатъчно успешен, за да ги разсее и да насочи творчеството му в русло, на което „реката от мит и забава“ ще остане приток. За своето предателство, извършено в годините на „маккартисткото средновековие“, Уолтър Ф. Старбък бива възнаграден с кабинет в мазето на Белия дом… Криволиците, на неговата кариера съвпадат впрочем с най-драматичните етапи в новата история на САЩ, която в пристъпите си на сомнамбулизъм ходи напред-назад по ръба на катастрофата, а в будно състояние замазва и последните пролуки, през които е възможно измъкване от нея. „Но нима и без това всеки изход не е вход другаде?“, пита саркастично Вонегът, верен на своя песимизъм, за който намира премного основания в света, обхванат сякаш от манията да се самоунищожи и до дебилност неспособен да извлече поука от собствените си заблуди. Екзекуцията на Сако и Ванцети, Къяхогското кръвопролитие, гибелта на работничките от „Уайът Клок Къмпани“, отровени с радий, маккартизмът, корупцията на профсъюзното движение, разправата с младежите от Кентския университет, „Уотъргейт“ са само някои от възловите моменти в този разказ за хиляда и една нощ в страната, където егоизъм значи морал, обществото (да парафразираме У. Х. Одън) не е в състояние да каже дори „уви“ между ударите, нанасяни му най-вече от неговите крепители, Системата е кораб, който изоставя давещите се плъхове, информацията е нещо точно обратното, а катакомбите на големите градове са по-безопасни от улиците им… Само Мери Катлийн О’Луни е запазила илюзиите си от времето, когато те още не са били обезценени, но и случайната й среща с Уолтър на Четиридесет и втора улица, и РАМДЖАК, най-крупният конгломерат на планетата (създаден, както би следвало да се досетим веднага, по подобие на корпорацията на умопобъркания Хауард Хюс), и завещанието, пъхнато в левия й кец, са не по-малко безсмислени от нейните благородни подбуди, наивни като безстрашието на костенурките от Галапагоските острови. Живей и се учи. Тъкмо бях прочела романа, когато ми попадна съобщение, публикувано във френско издание5, за съдбата на друг затворник — Рафаел Кансел Миранда, пуерториканец, осъден през 1954 за подривна антиамериканска дейност. И вече близо три десетилетия той изстрадва, при най-строг тъмничен режим, в килиите на Мариън, на зловещия Алкатрас, на Лийвънуърт, своята мечта за свобода на Пуерто Рико. Когато го хвърлили в затвора, бил седемнадесет годишен…
Удоволствието от произведението на Вонегът дълго бомбардираше сетивата ми с остри иглички, но след като научих за случая Миранда (без съмнение съвсем не единствен в САЩ), на мен ми се прииска този траен вкус да беше не само тръпчив, а и горчив. Защото, ако Уолтър Ф. Старбък оприличава своите премеждия на „превъзходна оперета“, участта на Рафаел Кансел Миранда извиква по-други сравнения, никое от които не е достатъчно силно. Може би обаче няма да мине много време и Кърт Вонегът наистина ще направи решителна крачка от позициите на наблюдателя към позициите на обвинителя — през Рубикона, от който иначе извади толкова добър улов.