Филис се усмихна, когато видя как Джим се размърда неспокойно на стола си. Когато баща й започнеше да приказва на любимата си тема, никой не можеше да го спре. А която и да било реплика го караше да започне.
— Представи си — продължи господин Картър, — един млад служител. Някой като теб самия, Джим. Който непрекъснато се мята из коридорите. Нали е често срещано явление. Но в края на последния дълъг коридор има поток с пъстърва. Представи си политик. Сигурно си ги виждал доста в Олбъни. С куфарче в ръка, разтревожен…
— Това е странно — заговори Филис и прекъсна баща си насред думата. Тя държеше в ръката си неотворена бутилка с мляко.
— Гледай. — Млякото, което купуваха, се произвеждаше от предприятието за млечни продукти „Станертън“. Зеленият етикет на тази бутилка носеше надпис „Предприятие за млечни продукти Станертън“.
— И гледай тук — посочи тя. Под първия надпис се четеше: „С разрешение на Министерство на здравеопазването, нЮ йоРК“. Приличаше на груба имитация на оригиналния етикет.
— Откъде взе това? — попита Малън.
— Май от магазина на господин Елгър. Може ли да е някакъв рекламен номер? За привличане на вниманието?
— Аз презирам хората, които ловят рибата с червеи — настойчиво продължи господин Картър. — Примамката, примамката е произведение на изкуството. А пък онези, които ловят с червеи, крадат от сираци и палят църкви.
— Недей да го пиеш — каза Малън. — Чакай да огледаме останалите храни.
Имаше още няколко необикновени неща. Едно бонбонено блокче, което би трябвало да представлява локум със захарна обвивка, имаше оранжев етикет вместо познатия яркочервен. Имаше буркан „Амерриканско СиРЕне“, с размер почти на една трета по-голям от обикновения за тази марка, и бутилка с „ГАЗирана вод“.
— Това е много странно — каза Малън и почеса брадата си.
— Аз винаги връщам малките обратно — говореше господин Картър. — Не е спортсменско да ги задържаш и това е като закон за риболовеца. Остави ги да пораснат, да съзреят, да придобият опит. Аз искам онези старите, хитрите, които се крият под коренищата, които се дръпват още щом видят въдичаря. Те са приятелчетата, които се съпротивляват!
— Ще занеса тези неща обратно на Елгър — каза Малън и прибра продуктите в една хартиена торба. — Ако видиш още нещо като тях, запази го.
— Олд Крийк е местенцето — каза господин Картър. — Там е мястото, където те се крият.
Съботната сутрин бе ясна и красива. Господин Картър закуси рано и тръгна към стария поток с лека като на момче походка, накривил старата си шапка с перо. Джим Малън привърши кафето си и отиде до къщата на семейство Кармайкъл.
Колата им беше в гаража. Прозорците продължаваха да бъдат отворени, масичката за бридж подредена и всички лампи светеха, точно както снощи. Това напомни на Малън един разказ, който бе чел някога за кораб, който плавал с вдигнати платна и на борда му всичко било наред, но нямало жива душа.
— Чудя се дали да не се обадим на някого — сподели той с Филис, когато се върна. — Сигурен съм, че нещо не е наред.
— Разбира се. Но на кого да се обадим? — Те бяха нови в квартала. Поздравяваха се с три или четири семейства, но нямаха представа кой би могъл да познава Кармайкълови.
Проблемът бе разрешен от звънването на телефона.
— Ако е някой от съседите — каза Джим, докато Филис вдигаше слушалката, — попитай.
— Ало?
— Ало. Мисля, че не ме познавате. Аз съм Мариан Карпентър. Живея малко по-надолу до пресечката. Чудех се дали съпругът ми не е дошъл до вас? — Металическият телефонен глас излъчваше тревога, страх.
— Ами не. Никой не е идвал тази сутрин.
— Разбирам — тънкият глас позаекна.
— Мога ли да ви помогна? — попита Филис.
— Просто не мога да разбера — отговори госпожа Карпентър. — С Джордж, съпруга ми, закусихме заедно сутринта. После той се качи в спалнята да си вземе сакото. И повече не го видях.
— Ооо…
— Сигурна съм, че не се е връщал долу. Аз се качих да разбера защо се бави, понеже щяхме да излизаме, но него го нямаше. Помислих, че си прави шега с мен, макар че Джордж никога през живота си не се е шегувал. Затова погледнах из гардеробите, под леглата. След това го потърсих в килера, попитах у съседите, но никой не го е виждал. Помислих, че може да е дошъл до вас, понеже споменаваше нещо такова…
Филис й разказа за изчезването на семейство Кармайкъл. Двете поговориха още няколко секунди и затвориха.
— Джим — каза Филис. — Това не ми харесва. По-добре кажи в полицията за семейство Кармайкъл.